— Отивай, Кларк. Ние ще се оправим.
Момичето примигна на слънчевата светлина, когато излезе навън. Болката в ръката ѝ почти беше изчезнала и главата ѝ не беше замаяна за първи път от дни насам. Чувстваше се чудесно физически, но в стомаха ѝ се беше загнездила тревога, докато се опитваше да намери Саша. Дали земнородната беше успяла да избяга под носа на Уелс? Или пък по-лошо, може би Греъм и момчетата му я бяха отвели някъде?
Кларк огледа поляната, която беше изключително оживена. Повечето хора се въртяха около новата колиба. Някои от тях влачеха огромни парчета дървен материал към строежа, а други ги обработваха, за да могат да ги напаснат едно към друго. Няколко от по-възрастните момчета бяха започнали да търкалят по-големите трупи в траповете, които бяха изкопали за основи. Белами беше сред тях.
Младежът беше свалил тениската си, а кожата му лъщеше от потта. Дори от това разстояние Кларк можеше да види как се движат мускулите по гърба му, докато се опитваше да намести една от трупите на точно определено място.
Някакво момиче с къдрава коса се приближи до него, следвано от две свои приятелки, които не спираха да се кикотят. Триото беше стигнало до крайности в опитите си бъде в крак с модата — шортите им едва скриваха горната част на бедрата им.
— Хей — провикна се първата. — Нуждаем се от някой висок момък, който да ни помогне да поправим покрива на северната колиба. Пропаднал е.
Белами едва я удостои с поглед.
— Направете си стълба.
Кларк потисна смеха си, когато видя как лицето на момичето помръкна за миг, но бързо се озари от престорена усмивка.
— Ще ни покажеш ли как?
Младежът се извърна на една страна и направи знак на друго момче.
— Хей, Антонио. Ела тук. — Ниско, набито хлапе с акне и добродушна усмивка прибяга до него. — Тези дами се нуждаят от помощ за колибата си. Ще им удариш ли едно рамо?
— С удоволствие — отвърна Антонио, като местеше поглед от Белами към момичетата, които се опитваха, било то и без особен успех, да прикрият разочарованието си.
Кларк се зарадва вътрешно, доволна, че Белами не проявява никакъв интерес към другите красиви момичета в лагера. Беше толкова наперен и чаровен, че ѝ ставаше трудно да повярва как до момента е имал само една приятелка.
Още по-трудно ѝ беше да повярва, че тази приятелка се оказа момичето, чието лице Кларк виждаше всяка нощ, преди да заспи. Чийто глас все още чуваше, когато настанеше тишина.
Поклати глава и тръгна към Белами.
— Такъв си кавалер — пошегува се тя и погледна към момичетата, които се отдалечаваха бавно, заедно с видимо ликуващия Антонио.
— Здрасти. — Белами я придърпа в обятията си. — Как си?
— Вече имам нужда от душ. — Кларк се отскубна от момчето и се засмя. — Цялата съм в потта ти.
— Считай го за разплата за времето, когато те носих шест километра, а ти беше в безсъзнание. Не знаех, че е възможно човек да се лигави толкова много, без да умре от дехидратация.
— Не съм те лигавила — възпротиви се Кларк.
— Откъде знаеш? Нали беше в безсъзнание? Освен ако… — младежът присви очи и придоби замислен вид. — Освен ако не си инсценирала цялата тази работа със змийското ухапване, за да си спестиш вървенето. Доста хитро от твоя страна.
Момичето се усмихна.
— Знаеш ли къде е Саша? — попита тя.
Лицето на Белами се смръщи.
— Смятам, че Уелс я е завел някъде. И двамата ги няма от часове. — Младежът поклати глава. — Идиотът му с идиот.
— Аха — отвърна Кларк с възможно най-равнодушния си тон. Нямаше причина да се сърди, че синът на канцлера е отишъл някъде със Саша. Той имаше точно толкова право да говори с нея, колкото и всеки друг. Момичето обаче не знаеше защо мисълта за него — сам в гората със земнородната — я накара да се почувства неудобно.
— Да, така е — отвърна Белами, като обърка изненадата ѝ с неодобрение. — Не знам какво, по дяволите, си е мислил. Значи аз не мога да я накарам да ми каже къде е Октавия, но Уелс може да ходи на пикник с нея. Страшна логика.
— Слушай, ще дойдеш ли с мен? Искам да се върна при останките, които намерихме, за да ги огледам.
Белами се намръщи.
— Не мисля, че това е добра идея.
— Ще внимаваме за земнородни. Всичко ще е наред — обеща момичето.
— Просто… не искам да се отдалечавам от лагера, в случай че Октавия се върне. Не ми се ще да я изпусна.
Кларк кимна виновно. От една страна, беше тя с нелепата си теория, а от друга — сестрата на Белами, която той нито знаеше къде е, нито дали е жива. Не трябваше да забравя и сълагерниците си, които навярно умираха в болничната колиба, а тя разполагаше с лекарство, което можеше да им помогне.