— Прав си. Ще отида сама.
— Какво? — младежът поклати глава. — Няма начин. По-скоро бих се овъргалял в плюнките на Греъм, отколкото да те пусна сама там.
— Да ме пуснеш? — повтори Кларк. — Съжалявам, но последния път, когато проверих, все още нямах началник.
— Знаеш много добре какво имам предвид. Просто се безпокоя за теб.
— Всичко ще бъде наред.
— Знам, че ще е така, защото идвам с теб.
— Добре — отвърна Кларк, като се опитваше да звучи по-сърдита, отколкото наистина беше. Знаеше, че Белами не се опитва да я командва. Просто бе загрижен за нея. Тази мисъл я накара да се изчерви.
Измъкнаха се, без да кажат на никого къде отиват, и няколко минути по-късно вече се намираха дълбоко в тихата гора. Вървяха в мълчание — и двамата бяха доволни, че са избягали от постоянните въпроси на своите сълагерници „в нужда“. Мина почти цял час и накрая безпокойството на Кларк я принуди да наруши тишината.
— Сигурен ли си, че това е правилният път? — попита тя, защото ѝ се стори, че за втори път минават покрай една покрита с мъх скала.
— Да. Това е мястото, където едва не те изпуснах — отвърна Белами и посочи вяло в далечината. — Ей там спрях, за да се уверя, че няма да се задушиш от собственото си повръщано. И, ах, виж, точно там се съвзе и ми каза, че имам най-големия… — той изохка, защото Кларк го сръга в ребрата с лакът.
Белами се засмя, но лицето му бързо доби сериозен вид, щом забеляза нещо в далечината.
— Мисля, че сме близо.
Момичето кимна и започна да оглежда земята за нещо метално. Беше решена на всяка цена да разбере от какво бяха останките. Кораб? Или укритие, което първите колонисти бяха построили?
Вместо в блясъка на метал очите ѝ се спряха на поредица от форми, които накараха сърцето ѝ да затупти силно.
Три големи камъка се подаваха от земята. Навярно някога са били изправени, но сега два от тях бяха килнати един към друг, а третият се беше олюлял несигурно в противоположната посока. Размерите им бяха приблизително еднакви и със сигурност бяха поставени тук с определена цел. Дори от разстояние Кларк можеше да разчете грубите знаци по тях — бяха букви, набързо издълбани с подръчни средства. Или, помисли си момичето, бяха изписани от някого, който в онзи момент е треперел от страх и тъга.
ПОЧИВАЙ В МИР.
Кларк никога не беше чувала някой да изрича тези думи, но ги почувства в гърдите си, все едно бяха издълбани в дъното на душата ѝ. Посегна да хване Белами за ръката, но пръстите ѝ уловиха единствено въздух.
Обърна се и видя, че младежът е клекнал пред един от маркерите. Отиде до него и постави ръка на рамото му.
— Това са гробове — промълви момчето, без да вдига поглед към Кларк.
— Значи наистина е имало друга мисия. Саша не ни е излъгала.
Белами кимна и прокара пръст по камъка.
— Хубаво е да има подобно място, на което да посещаваш споминалите се. Ще ми се да разполагахме с такова на Колонията, нещо много по-лично от Възпоменателната стена.
— Ти кого би искал да посетиш? — попита тихо Кларк и се зачуди дали Белами знаеше, че Лили е мъртва.
— Някои… приятели. Хора, с които не съм успял да се сбогувам. — Белами се изправи на крака, въздъхна и прегърна Кларк.
Тя се притисна в него и обърна глава към гробовете.
— Мислиш ли, че са загинали в катастрофата? Или по-късно, след онова, което се е случило със земнородните?
— Не знам. Защо?
— Ще ми се да бяхме дошли по-рано. Може би щяхме да намерим начин да им помогнем.
Белами я притисна по-здраво към себе си.
— Не можеш да спасиш всички, Кларк — промълви ѝ тихичко той.
Представа си нямаш колко си прав, помисли си тя.
Глава 14
Уелс
— Внимавай — провикна се Уелс, като видя, че едно от по-малките момчета посегна към огъня. — Използвай пръчката.
— Ще се оправя — отвърна то и внимателно взе кочана от нагорещените до червено камъни, които синът на канцлера беше наредил върху пламъците, както му обясни Саша.
Царевицата се оказа буквално животоспасяваща. Сега, вместо с потайни шепоти и уморени оплаквания, лагерът беше огласен от пукота на огън и оживени разговори. Всички бяха насядали около огнището и гризяха странната, но приятна храна.
След като се завърнаха с толкова кочани, колкото можеха да носят, Уелс и Саша взеха два празни водни контейнера и се насочиха обратно към овощната градина за още. Когато се върнаха в лагера, усмихнати и изморени от пътя, синът на канцлера почти беше забравил, че земнородната е тяхна пленничка. Младежът се почувства изключително неловко, след като ѝ благодари и я върна в болничната колиба. За щастие, Кларк я нямаше, а болните спяха, така че никой не го чу да се извинява на Саша, докато завързваше ръцете ѝ.