Този път момичето го поведе в друга посока, която синът на канцлера не беше обхождал досега. За разлика от Белами, Уелс не прекарваше много време в гората и единственият път, с който беше запознат, бе този, който водеше до потока.
— Внимавай — провикна се Саша през рамо. — Тук става доста стръмно.
Всъщност не беше доста стръмно, а беше изключително стръмно. Земята изведнъж пропадаше и на Уелс му се наложи да пълзи приклекнал, като се придържаше единствено към тънките, крехки дървета, които растяха на хълма, за да не се прекатури. Склонът беше толкова отсечен, че някои от корените на стволовете растяха направо във въздуха, а не в земята.
Саша въобще не изглеждаше притеснена от наклона. Доста рядко забавяше крачка и вече се намираше на няколко метра пред Уелс. Беше опънала ръцете си настрани и използваше разперените си пръсти за баланс: приличаше на птиците, които прелитаха над полето.
Нещо зад тях изпращя. Уелс се стресна и рязко извъртя глава. Това движение беше достатъчно, за да отлепи краката му от земята — той тупна и се плъзна по хлъзгавата трева. Опита се да забие пръсти в почвата, за да забави ход, но продължи да набира скорост, докато нещо не го спря. Останал без дъх, синът на канцлера погледна нагоре и видя ухилената физиономия на Саша, която го държеше за яката.
— Ще трябва да почакаш няколко месеца, преди да можеш да се пързаляш с шейна — каза момичето и му помогна да се изправи на крака.
— Пързаляне с шейна? — учуди се Уелс и изтупа прахта от панталоните си. Сигурно приличаше на пълен идиот. — Имаш предвид, че ще вали сняг?
— Ако си жив дотогава — отговори Саша и го хвана за лакътя, когато младежът се плъзна отново.
— Ако умра, преди да видя снега, то ще е от една от стрелите на приятелите ти в гърба ми. А не защото продължавам да падам по задник.
— Колко пъти трябва да ти обяснявам едно и също? Онези хора определено не са ми приятели.
— Така е, но не ги ли познаваш достатъчно добре, че да можеш да им кажеш да престанат да ни избиват? — попита Уелс и я погледна внимателно, за да разбере дали не крие нещо от него.
— Положението е малко по-сложно — отговори земнородната и го дръпна надолу.
Уелс посочи към стръмния склон.
— Май харесваш сложните неща.
Момичето завъртя очи.
— Довери ми се, звездно момче. Ще си струва всяко едно усилие.
Почти бяха стигнали до долу, когато Уелс хукна напред и прескочи последните няколко метра. Вместо да се приземи на трева обаче, краката му се удариха в нещо твърдо. Сблъсъкът беше достатъчно силен, за да изпрати болезнени вълни по глезените му, но за негово щастие този път съумя да остане на крака. Младежът потръпна, ала когато погледна надолу, изненадата му бързо заличи изпитания дискомфорт.
Земята не представляваше нито трева, нито пръст. Беше скала. Уелс клекна и прокара пръсти по грубата сива повърхност. Не, не беше скала — това бе път. Момчето скочи на крака и се огледа във всички посоки, очаквайки всеки момент да чуе воя на двигател.
— Добре ли си? — попита го Саша и застана до него. Уелс кимна, защото не знаеше как да ѝ обясни какво чувства. Когато намери Кларк изоставена в руините на църквата, беше прекалено загрижен как да я измъкне от там и нямаше време да разглежда. Сега имаше такава възможност — наведе се, за да огледа цимента, начинът, по който се кривяха пукнатините му, растенията, поникнали от тях.
На Колонията беше лесно да приема Катаклизма като нещо абстрактно. Знаеше колко души бяха загинали по онова време, колко метрични тона токсини бяха изпуснати във въздуха и така нататък. Сега обаче си помисли за хората, които бяха шофирали, бягали и дори пълзели по този път в отчаян опит да избягат от бомбите. Колко ли души бяха умрели точно на това място, когато земята се беше разтресла и пушек бе покрил небесата?
— Почти стигнахме — каза Саша и постави ръка на рамото му. — Последвай ме.
— Какво има там? — попита Уелс и отново се огледа във всички посоки. Въздухът тук му се струваше различен от този на поляната, беше напоен със спомени, които накараха младежът да потръпне.
— Ще видиш.
Повървяха още няколко минути в мълчание. С всяка стъпка сърцето на сина на канцлера започваше да бие все по-силно и по-силно.
— Искам да ми обещаеш, че няма да кажеш на никого за това, което ще ти покажа — каза земнородната. Беше понижила глас и се оглеждаше нервно през рамо.
Уелс се подвоуми. Беше научил по трудния начин какво се случва, когато даваш обещания, които не си способен да изпълниш.
— Можеш да ми се довериш — отвърна момчето най-накрая.