Саша го изгледа сериозно за миг, но все пак кимна. Завиха зад един завой на пътя. Кожата на Уелс настръхна, нервите му бяха опънати, а тялото му тръпнеше в очакване.
Когато пътят отново се изправи, не успя да види нищо. Само напукан асфалт, осеян с растителност като вени на ръка.
— Ето там — каза Саша и посочи към редица дървета от едната страна на пътя. — Виждаш ли я?
Уелс понечи да поклати глава, но изведнъж се вкамени, щом различи някакви геометрични очертания под клонака.
Там имаше къща.
— Боже мой — прошепна той и направи няколко крачки напред. — Не е възможно. Мислех, че няма нищо останало от едно време!
— Със сигурност не е много. Тези планини са предпазили някои от постройките от взривовете. Повечето от хората тук са оцелели след бомбите, но по-късно са починали от глад или от радиационно отравяне.
Когато се доближиха, Уелс видя, че къщата е направена от камък, който според него е бил по-устойчив на разрушителните атмосферни условия, макар голяма част от дясната страна на постройката да се беше срутила.
Нямаше нито едно стъкло, останало цяло по прозорците, и дебели лози покриваха по-голямата част от здравите стени. Имаше нещо почти хищническо в начина, по който се бяха увили по постройката, промъкваха се като змии в зеещите отвори и излизаха от гърлото на някогашния комин — създаваха усещането, че земята се опитва да изтрие всяка следа от човешки живот тук.
— Може ли да влезем? — попита Уелс, когато осъзна, че наблюдава къщата със зинала уста.
— Не. Много по-забавно ще е цял ден да стоим отвън и да те гледам как зяпаш като риба.
— Я стига се подиграва. Това е най-шантавото нещо, което някога съм виждал.
Саша примигна невярващо.
— Живял си в Космоса. Виждал си Марс!
Младежът се ухили.
— Трябва да използваш телескоп, за да видиш Марс, и дори тогава той прилича на малка червена точка. Кажи ми честно. Ще влезем ли вътре?
Тръгнаха към онази част на къщата, която се намираше от другата страна на пропадналата стена — там имаше прозорец, издигащ се на около два метра от земята, с приветлива тераса под него. Саша се качи ловко на нея, наведе се през отвора и потъна в мрака отвъд него.
— Идваш ли? — провикна се към спътника си тя.
Уелс се ухили, покатери се по прозореца и тупна на меко от другата страна — при приземяването всичките му мисли се изпариха от ума му. Намираше се в къща, в истински дом, където хората бяха живели преди Катаклизма.
Младежът огледа всичко наоколо. Помещението приличаше на онова, което в миналото се е наричало кухня. Подът беше покрит със счупени жълти и бели плочки, а над дълбока мивка — най-голямата, която Уелс беше виждал, висяха леко накриво бели шкафове. Единствената светлина идваше от един счупен прозорец, преминаваше през близките дървета и придаваше на стаята слаб, зеленикав оттенък, все едно човек се взираше в стара снимка. Само че това тук беше неоспоримо истинско. Момчето направи няколко крачки напред и предпазливо прокара пръсти по плота, който беше покрит с вековен прах. Пресегна се и още по-внимателно отвори един от шкафовете.
Вътре имаше купчини с чинии и купички. Макар да се бяха наклонили на една страна при изместването на шкафовете, личеше, че са били подредени старателно. Някои от тях принадлежаха към комплекти, а други бяха отделни бройки. Уелс взе една чиния от върха на купчината. На нея имаше илюстрация, която наглед беше рисувана от дете. На нея бяха изобразени четири тънки фигури с несъразмерно големи, ухилени глави, които стояха една до друга и стискаха недооформените си ръце. АЗ ОБЧАМ МОЕТУ СЕМЕСТВО, беше написано с криви букви над човечетата. Уелс внимателно върна чинията и се обърна към Саша, която се взираше в него откъм сенките на тихия, прашен сумрак.
— Случило се е преди много време — промълви момичето.
Уелс кимна. Думата Знам се формира в ума му, но се изгуби някъде по пътя до устата му. Очите му започнаха да щипят и той се обърна бързо на една страна. Осем милиарда. Толкова човешки същества бяха загинали по времето на Катаклизма. За него това беше абстрактна величина, като всяка друга голяма цифра, подобно на възрастта на Земята или броя на звездите в галактиката. В този момент беше готов на всичко, за да може да разбере дали хората, които са се хранили в тази кухня, с тези чинии, са успели да се спасят от горящата планета.
— Уелс, ела да погледнеш нещо. — Младежът се обърна и видя, че Саша е клекнала до една купчина отломки в далечната част на стаята, където стената беше пропаднала. Момичето бършеше прах и парчета от зидарията от някакъв предмет на пода.