Синът на канцлера се затътри и клекна до нея.
— Какво е? — попита той, а Саша дръпна нещо, което приличаше на тока. — Внимавай — предупреди момчето, като се сети за змията на Кларк.
— Това е куфар — отвърна земнородната, в гласа ѝ се усещаше смесица от изненада и друго — притеснение? Страх?
Куфарът се отвори и изпрати нов облак прах във въздуха. Младежите се наведоха над него, за да видят какво съдържа. Вътре имаше само няколко предмета. Три малки избелели тениски, които Уелс разгледа поотделно и внимателно върна на мястото им, точно както си бяха. Имаше и една книга. Повечето от страниците ѝ бяха изгнили, но беше останало достатъчно, за да разбере, че се разказва за някакво момче на име Чарли. Синът на канцлера се подвоуми, преди да я върне обратно в куфара. Щеше да му достави истинско удоволствие да я разгледа на слънчева светлина, но поради някаква причина не му се струваше правилно да взема нищо от тази къща.
Единственият друг предмет, който можеше да разпознае, беше едно плюшено мече. Нищо чудно някога козината му да е била жълта, макар да беше трудно да се прецени с всичкия този напластен върху него прах. Саша го взе и го подържа известно време в ръце, след което натисна с пръст черното носле на играчката.
— Бедното мече — промълви момичето и се усмихна, но не можеше да скрие печалната нотка в гласа си.
— Всичко е толкова тъжно — изрече Уелс и прокара пръсти по една от тениските. — Ако си бяха тръгнали по-рано, може би щяха да оцелеят.
— Къде щяха да отидат? — попита Саша и го стрелна с въпросителен поглед, докато тупаше прахта от една от лапите на мечето. — Имаш ли представа колко много пари са им трябвали, за да се качат на един от корабите по време на Изоставянето? Хората, които са живели по тези места, не са разполагали с подобни суми.
— Нещата не са стояли по този начин — възпротиви се Уелс, а в гласа му се прокрадваше раздразнение. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. Струваше му се изключително неуместно да крещи в тази къща. — Хората не е трябвало да плащат, за да се качат на корабите.
— Така ли? Тогава как са били избирани колонистите?
— Дошли са от неутрални нации — отвърна младежът. Изведнъж се почувства така, все едно отново се намираше в училище. — Избрани са били онези, които не са проявили такава алчност или глупост, че да бъдат замесени в ядрената война.
Изражението на Саша не наподобяваше нищо, което Уелс някога беше виждал дори и по лицата на учителите си, когато бе допускал грешки. Те никога не го бяха наблюдавали със смесица от съжаление и насмешка. Ако трябваше да сравни изражението ѝ с нечие друго, то погледът на момичето беше същият като този на баща му.
— Тогава защо всички на кораба говорят английски? — тихичко го попита земнородната.
Уелс не можеше да отговори на този въпрос. Беше прекарал целия си живот, представяйки си какво ли ще изпита, ако види земните руини. Сега беше тук и единственото, за което можеше да мисли, бяха всички човешки същества, затрити по времето на Катаклизма — и тази мисъл го караше да се чувства премазан.
— Трябва да се връщаме — каза той, изправи се на крака и протегна ръка към Саша. Момичето изгледа куфара за един дълъг миг, след което пъхна мечето под мишница и пое предложената ѝ длан.
Глава 15
Белами
Отне му известно време да убеди Кларк да се върнат в лагера. Тя настояваше да потърсят още останки, които можеха да им разкрият повече информация за колонистите. Сенките започнаха да се удължават и Белами усети как кожата му настръхва, но причината не беше прокрадващият се във въздуха хлад. Глупаво беше да прекарват толкова много време в гората при наличието на земнородни, които дебнеха наоколо. Веднъж малката шпионка да им кажеше къде е Октавия, младежът щеше да тръгне след тях — майната им на стрелите и копията им. Моментът обаче не беше подходящ — не искаше да се изправя пред врага неподготвен, още повече с Кларк до себе си.
След цял час безплодно търсене момичето се съгласи да си тръгват.
— Само… още секунда — каза тя и се запъти към края на полето.
Спря се пред едно дърво с бели цветове. Изглеждаше крехко и някак прекалено малко за всичките цветя, които растяха от него. На Белами му заприлича на Октавия, когато навлечеше всичките дрехи на майка им — кат върху кат — и гастролираше артистично пред погледа му.
Кларк се вдигна на пръсти, откъсна няколко цвята от дървото и клекна долу, за да ги увие около всеки един от маркерите на гробовете. Стоя известно време в мълчание и с наведена глава. Изправи се, хвана Белами за ръката и го отведе от забравеното от целия свят самотно гробище.