По пътя към лагера Кларк беше необичайно тиха. Най-накрая младежът наруши тишината:
— Добре ли си? — Протегна ръка, за да ѝ помогне да прескочи едно паднало дърво, но тя дори не забеляза жеста му.
— Добре съм — отвърна Кларк, покатери се по ствола и се приземи меко от другата му страна.
Белами млъкна. Знаеше, че няма смисъл да настоява. Кларк не беше от момичетата, които се правеха на недостъпни. Щеше да проговори, когато ѝ се приискаше. Щом я погледна отново обаче, нещо в изражението ѝ накара сърцето му да се свие и решителността му да се стопи. Не беше просто сериозна или тъжна — изглеждаше преследвана от нещо.
Младежът спря и я пое в обятията си. Момичето потръпна, но не отвърна на прегръдката му.
Първоначално Белами реши да я пусне, но бързо си промени мнението и я притисна по-силно до себе си.
— Кларк, какво има?
Тя му отвърна с тих глас:
— Не мога да спра да мисля за гробовете. Ще ми се да знаех чии се, как са умрели тези хора… — момичето замлъкна, но Белами разбра, че тя мисли за болните деца, които оставиха в лагера.
— Знам как се чувстваш — каза той. — Тези хора, които и да са били те, са мъртви от цяла година. С нищо не можеш да им помогнеш, Кларк. — Белами млъкна за момент. — Погледни на нещата от хубавата им страна — поне са прекарали последните си мигове на Земята, макар и да не са били особено дълги. Навярно са били истински джазирани от този факт.
За голяма негова изненада, момичето се усмихна — вяло, но достатъчно, за да прогони част от тъгата, която се спотайваше в очите ѝ.
— Джазирани? Какво означава това? Толкова си щастлив, че ти се иска да слушаш джаз ли?
— Да ми се иска да слушам джаз? Сигурно имаш предвид „да съм щастлив, че съм намерил някакъв джаз“. Толкова щастлив, че сърцето ми започва да тупти в джаз ритъм.
— Сякаш знаеш какво е джаз — скастри го Кларк, а усмивката продължаваше да озарява лицето ѝ. — Тази музика е изчезнала преди векове.
Белами се ухили.
— Това може да е така на „Феникс“. Аз обаче намерих един стар MP3-плейър с няколко джаз песни на него. — Младежът сви рамене. — Поне смятам, че са били джаз песни. — В представите му конкретните мелодии бяха характерни за джаза — игриви, емоционални, волни.
— Как звучи един джаз ритъм?
— По-точният въпрос е какво е чувството, което създава — поправи я Белами и посегна към ръката ѝ. Започна да барабани нагоре-надолу по нея.
Кларк потръпна, когато пръстите на момчето достигнаха до сгъвката на лакътя ѝ.
— Значи усещането за джаз е някой хахав да те гъделичка по ръката?
— Не само по нея, а по цялото тяло. Чувстваш го в гърлото си… — Младежът прокара пръсти по шията ѝ и потупа ключицата ѝ. — По краката си… — Коленичи и докосна едната страна на ботуша ѝ, а тя се засмя. — В гърдите си… — Изправи се и постави нежно ръка върху сърцето ѝ.
Кларк затвори очи и задиша на пресекулки.
— Мисля, че го усещам — отвърна тя.
Белами се вторачи в нея изумен. Очите ѝ бяха затворени, устните — леко притворени, а следобедното слънце танцуваше върху червеникаворусата ѝ коса като ореол. В този момент Кларк приличаше на фея, като онези, които Белами описваше на Октавия, когато я слагаше да спи.
Наведе се над момичето и докосна с устни нейните. За миг тя отвърна на целувката му, след което се отдръпна и смръщи лице.
— Не искаш ли да тръгваме? — попита тя. — Прекалено много се забавихме.
— Пътят до лагера е дълъг. Може би първо трябва да си починем. — Без да чака отговор от Кларк, Белами плъзна длан надолу по гърба ѝ и я взе в ръцете си по начина, по който я беше носил последния път. Само че сега погледът на момичето беше ясен и фокусиран върху него, а тя самата се беше увила около врата му. Младежът бавно се приведе към земята, която беше покрита с мъх и влажни листа. — Така по-добре ли е? — попита я той.
В отговор Кларк вплете пръсти в косата му и го целуна. Белами затвори очи и я придърпа по-близо до себе си. В този момент единственото, което съществуваше за него, беше тялото на момичето, притиснато в неговото.
— Студено ли ти е? — попита Кларк и той осъзна, че неусетно беше съблякла тениската му.
— Не — отвърна ѝ нежно. Времето беше хладно, но момчето не можеше да долови студа. Отдръпна се назад, за да я огледа — косата ѝ се беше разпиляла по тревата. — А на теб?
Той плъзна ръката си по тялото на Кларк и момичето се скова.
— Белами — прошепна тя. — Някога правил ли си…?