Пропиля изключително много време. Трябваше да си върне сестрата.
Приключи с милите игрички със земнородното момиче. Приключи с игричките изобщо.
Глава 16
Уелс
Притесняваше се как ще се промъкнат отново в лагера, без да бъдат забелязани, макар че за разлика от последния път, той и Саша не носеха храна — само спомените от разрушената къща, които се бяха напластили в ума му като дебел слой прах.
Уелс се стресна, когато някой изскочи иззад едно голямо дърво, и въздъхна от облекчение, щом видя, че е Кларк. Намираха се близо до поляната, на която беше разположен лагерът им, така че можеше да я накара да върне Саша вместо него и да се прави, че просто я е завела до тоалетна. Тя нямаше да има нищо против да го покрие. От всички хора само Кларк смяташе за глупаво да връзват земнородната в колибата.
Синът на канцлера вдигна ръка за поздрав, но забеляза, че нещо не е наред. Момичето винаги вървеше целеустремено — независимо дали за да вземе книга от библиотеката у дома, или за да разгледа някое растение, което беше привлякло погледа ѝ. За Уелс беше истински шок да я наблюдава как се тътри през гората, все едно влачеше невидим товар на плещите си.
— Кларк — повика я Уелс. Погледна към Саша, която кимна в мълчаливо съгласие, че ще стои на място, и хукна към приятелката си. С приближаването си забеляза, че очите на Кларк са зачервени. Нима момичето, което беше изтърпяло процеса на родителите си в гробовно мълчание, сега плачеше? — Добре ли си?
— Да — отвърна тя и погледна право напред, за да избегне погледа му. Дори да не ронеше сълзи, Уелс знаеше, че тя плаче.
— Стига, Кларк — укори я младежът и погледна зад рамо, за да се увери, че Саша не може да ги чуе. — След всичко, което сме преживели — … след всичката болка, която сме си причинили един на друг, искаше му се да изрече, но не го стори… — не мислиш ли, че мога да позная кога нещо не е наред? — Момичето кимна, подсмръкна, но не продума. Уелс се намръщи. — Да не се е случило нещо с Белами?
Очакваше да го скастри, но за негова изненада, Кларк го погледна с блеснали от сълзите очи.
— Съжалявам — каза тя. — Съжалявам, Уелс. Толкова дълго те наказвах. Трябваше да ти простя… — момичето млъкна и се обърна на една страна.
— Всичко е наред — отвърна колебливо младежът и я прегърна с една ръка през раменете. Някак знаеше, че извинението ѝ се дължи повече на Белами, отколкото на него. — Какво да сторя, за да ти помогна? — попита той. — Искаш ли да отида и да го набия?
— Не. — Кларк подсмръкна отново, но този път се усмихна.
Уелс не успя да отговори, защото забеляза, че очите на момичето се разшириха — беше зърнала нещо над рамото му. За момент си помисли, че гледа към Саша, но когато се обърна да проследи погледа ѝ, притеснението му се превърна в ужас.
Нещо висеше от клона на едно високо, дебело дърво и се поклащаше леко.
Това е човек, помисли си Уелс, но възможно ли беше това? Нямаше как човешката глава да се изкриви под такъв ъгъл. Нито пък човешкото лице да посинее толкова много.
Зад него Кларк издаде звук, който момчето не беше чувало никога досега — полуписък, полустон.
Уелс направи няколко крачки напред, като очакваше в главата му да изникне ново обяснение, но такова не дойде.
— Не — извика той и запримигва бързо, както правеше някога с импланта в роговицата си, за да прогони гледката.
Люлеещата се фигура обаче не се изпари.
Тя принадлежеше на малко момиче и макар лицето ѝ да беше подпухнало толкова много, че да беше трудно да я различи, Уелс я позна по лъскавата черна коса. И по нежните китки и малки ръце, които винаги го бяха изумявали със силата си.
— Прия — промълви измъчено Кларк зад него. Доближи се до младежа и го хвана за ръката. За първи път, откакто кацнаха на Земята, Кларк беше прекалено ужасена, за да стори нещо друго, освен да наблюдава.
Въжето, увито около врата на Прия, се беше врязало в кожата ѝ — кожа, която само преди часове беше златистокафява, а сега бе подпухнала и покрита със сини петна.
— Трябва да я свалим — отрони Уелс, макар да знаеше, че не могат да ѝ помогнат.
Пристъпи несигурно напред и едва тогава осъзна, че Саша вече се катери по дървото.
— Хвърли ми ножа си — провикна се тя и залази по клона. — Веднага — заповяда земнородната, когато видя, че момчето не помръдва.