Младежът направи още няколко колебливи крачки, бръкна в джоба си за ножа и го хвърли към Саша, която го улови с една ръка.
Земнородната сряза въжето на Прия и я спусна внимателно на земята в пълно мълчание.
— Мислиш ли, че… дали сама е сторила това? — попита Уелс, когато Кларк потърси в охлузения врат пулс, който знаеше, че няма да открие. Тихата, силната, винаги готова да помогне Прия. Защо би си причинила нещо подобно? Дали я беше налегнала тежка носталгия? Или може би смяташе, че Стоте няма да оцелеят? Погълна го чувство за вина, което си проправи път през ужаса, глождещ го в момента. Дали можеше да стори нещо повече, за да я накара да се чувства в безопасност?
— Не — отговори Саша с треперещ глас. Беше слязла от дървото и сега стоеше на няколко метра зад Уелс.
— Все още не може да се каже — поде Кларк, без да сваля очи от Прия. — Трябва ми повече време, за да прегледам следите по врата ѝ, положението на въжето… — момичето млъкна. Синът на канцлера знаеше, че не ѝ доставя удоволствие да се прави на следовател.
— Не се е самоубила — допълни Саша, този път много по-уверено.
— Откъде знаеш? — попита Кларк и най-накрая отмести очи от Прия, за да погледне към земнородната. Уелс не беше сигурен дали приятелката му се подразни, че някой оспорва медицинската ѝ експертиза, или че това чуждо момиче се намесва в личната им болка.
— Краката ѝ — посочи Саша.
До този момент синът на канцлера не беше забелязал, че Прия е боса. Пристъпи напред и присви очи в опит да разгадае за какво говореше земнородната. В долната част на ходилата ѝ имаше някакви знаци, които първоначално му заприличаха на ивици мръсотия. Като се приближи повече, осъзна, че това са прорези… прорези във формата на букви.
— Боже господи — изуми се Кларк.
В плътта на Прия беше оставено съобщение. По една дума на всяко мъничко ходило.
Заминавайте. Си.
Нямаше нужда Уелс да се безпокои как да върне Саша в лагера. Когато наоколо се разнесоха стъпки и приглушени викове, му стана ясно, че хората идват заради писъците на Кларк, така че просто изпрати земнородната обратно в гората и я инструктира да се промъкне през поляната, когато остане празна. След като случилото се с Прия се разчуеше, в лагера щеше да настане такава суматоха, че никой нямаше да забележи отсъствието на Саша.
Десетина минути по-късно Ерик и едно момиче от „Аркадия“ понесоха тялото на мъртвото дете надолу по хълма, а Антонио придружи ококорената и трепереща Кларк. На Уелс му се искаше лично да я съпроводи — особено като се имаше предвид колко се беше разстроила заради Белами по-рано, — но някой трябваше да разследва местопрестъплението, преди слънцето да залезе.
Синът на канцлера наблюдаваше как другите отнесоха тялото. След като импровизираната погребална процесия се скри зад дърветата, младежът започна да оглежда земята. Искаше да разбере дали Прия беше заловена в гората, или я бяха докарали тук от другаде. Опитваше се да не мисли колко ужасена е била или какво ѝ бяха сторили земнородните, за да не пищи. Опитваше се да не мисли дали е усещала ножа, който е дълбаел прорезите в плътта ѝ, и дали са я изчакали да умре, преди да оставят съобщението си.
Покатери се на клона, за да разгледа оръфаните остатъци от въжето. Оказа се, че е една от тънките найлонови корди, с които обезопасяваха контейнерите с храна на кораба. Това означаваше, че земнородните бяха посещавали лагера.
Все повече и повече мрачни мисли се настаняваха в ума му, когато сред дърветата се разнесе нов писък, който накара сърцето му да се свие в гърдите.
Саша.
С едно ловко движение той скочи от клона и хукна да бяга.
Последва нов писък, този път по-силен. Уелс забърза и ругаеше всеки път, когато стъпеше в кално петно или се спънеше в някой скрит камък. Прекоси пътеката, която се беше образувала от безбройните им ходения до потока, и последва звука навътре в гората.
Едва не се претрепа в едни храсти, когато видя Саша и Белами, и първата му реакция беше чувство на облекчение. Навярно младежът също бе чул писъците и беше дошъл, за да помогне. Тогава обаче две неща му направиха впечатление — страхът, изписан на лицето на земнородната, и блестящият метал, опрян в гърлото ѝ.
Белами беше стиснал врата на Саша изотзад и притискаше нещо остро и сребърно в кожата ѝ.
— Казвай къде отведоха сестра ми приятелите ти — питаше я той с дивашки поглед в очите. — Къде живеят твоите хора? Какво ще ѝ сторят?
Момичето изпъшка и прошепна нещо, което Уелс не успя да чуе. Синът на канцлера се провикна, стрелна се към Белами и го повали на земята.