— Да не си полудял? — изкрещя той и изрита парчето метал — една изкривена останка от кораба им — от ръката на младежа. Обърна се към Саша, която беше обвила ръце около тялото си и трепереше. — Добре ли си? — попита я нежно Уелс.
Момичето кимна, но когато посегна да докосне шията си, ръката ѝ се изцапа с кръв.
— Нека видя. — Синът на канцлера отметна косата ѝ, за да разгледа по-добре — Саша имаше малка прободна рана в основата на врата си, но не беше нищо сериозно, просто драскотина. Щеше да се оправи. Уелс не искаше да мисли какво щеше да се случи, ако беше закъснял.
— Какво правиш, по дяволите? — обърна се към Белами, който неуверено се изправяше на крака. Когато момчето забеляза кървавата рана на врата на Саша, пребледня, но запази възмутения си тон.
— Сторих онова, което се налагаше, за да си върна Октавия. Явно аз съм единственият, на когото все още му пука какво се случва с нея. — Белами хвърли поглед на земнородната. — Нямаше да я нараня. Просто исках да ѝ покажа, че това не е игра. Става въпрос за живота на сестра ми.
— Трябва да стоиш надалеч от нея — нареди му грубо Уелс и застана пред Саша.
Устата на Белами се изкриви в грозна усмивка.
— Сериозно ли говориш? На чия страна си, Уелс? С всеки изминал ден шансовете ми да намеря Октавия жива намаляват. Какво смяташ, че преживява тя? Да не мислиш, че е на чаено парти със земнородните? Навярно в момента я измъчват. — Болката в гласа на Белами отключи нещо в гърдите на сина на канцлера. Много добре разбираше как се чувства той — ужасът и отчаянието го водеха към ръба. Самият Уелс беше изпитал същото на гърба си, когато разбра, че Кларк ще бъде екзекутирана на Колонията.
— Знам — отвърна Уелс, като се опитваше гласът му да не трепери. — Но трябва да спрем с насилието, става ли? Ние не действаме така.
— Моля ти се — сряза го Белами. — Ако наистина се опитвах да я нараня, земята щеше да е напоена със земнородната ѝ кръв.
— Стига толкова! — излая синът на канцлера. — Саша идва с мен в лагера. Предлагам ти да останеш тук, докато не се успокоиш.
Уелс дръпна момичето за ръката и я поведе към поляната.
— Предател — измърмори под мустак Белами. Младежът се опита да не му обръща внимание, но не можеше да избяга от въпроса дали наистина не беше такъв. Глупак ли беше, че вярваше на Саша? Погледна я — изражението ѝ беше напълно отнесено и момичето се взираше с празен поглед напред. Увисналото от клона тяло на Прия изникна неканено в ума на Уелс. Те бяха идвали в лагера. Използвали бяха тяхното въже, за да я убият.
— Съжалявам за случилото се — промълви тихо той. — Добре ли си?
— Да, нищо ми няма. — Гласът на Саша продължаваше да трепери, както и тялото ѝ. Тя се освободи от хватката му и плъзна длан в неговата, като продължаваше да се взира в нищото с непроницаемо изражение.
Двамата вървяха в мълчание към лагера, хванати ръка за ръка.
Глава 17
Глас
— Не гледай — каза Люк и отдръпна Глас от проснатото на пода тяло. Тя извърна поглед и не успя да види дали нещастникът беше пазач, или цивилен. Даже не разбра дали е мъж, или жена.
Момичето се учуди от себе си. Наистина ли беше смятала, че когато пешеходният мост бъде отворен, всички от „Уолдън“ и „Аркадия“ тихо ще проникнат във „Феникс“ и кротко и любезно ще поздравяват хората, които ги бяха осъдили на смърт?
Не, ясно ѝ беше, че не може да е толкова просто, камо ли организирано. Не беше очаквала обаче да се надигне такъв вой, когато бариерата се вдигна — оглушителен хор от хлипове, викове, радостни възгласи и писъци.
Изненада се, когато от високоговорителите се разнесе мъжки глас. През последните седемнайсет години аудиоуредбата на „Феникс“ се използваше единствено за глупави, записани предварително съобщения, четени от един и същ роботизиран женски глас като например: „Моля не забравяйте да спазвате вечерния час“ и „Всички признаци на заболяване трябва да бъдат своевременно докладвани в здравните центрове“.
Когато първата вълна заля пешеходния мост, един глас, доста по-различен от обичайния, се разнесе по високоговорителите в опит да надвика врявата:
— Всички жители на „Уолдън“ и „Аркадия“ трябва да се върнат на корабите си незабавно. Последно предупреждение. Всички нарушители ще бъдат застреляни.
Да прозвучи мъжки глас по уредбата, беше също толкова обезпокоително, колкото да се затвори мостът — сякаш корабът беше обладан от зъл дух. Дори това обаче не беше толкова плашещо, колкото дванайсетте пазачи, които маршируваха към нарушителите с готови за стрелба оръжия.