Глас предполагаше, че няма да открият огън по хората.
Грешеше.
Мъжете стреляха по първата вълна жители на „Уолдън“, които пресякоха моста, но това не беше достатъчно да попречат на хората да нападнат служителите на реда и да им отнемат оръжията. За няколко минути „Феникс“ се напълни с обитатели на другите два кораба. В началото повечето от тях бяха щастливи, че имат възможност да дишат, и поемаха дълбоки глътки от богатия на кислород въздух. След това обаче се разпръснаха, някои намериха оръжия и тръгнаха от врата на врата да крадат и плячкосват. Нещата много бързо загрубяха и излязоха от контрол.
Люк дръпна Глас от пътя на двама мъже, които прибягаха покрай тях, а в ръцете си държаха големи контейнери с протеинови пакети. Друга двойка от „Уолдън“ се беше насочила към ъгъла. Не носеха провизии — влачеха един изпаднал в безсъзнание пазач.
Глас закри устата си от ужас, когато видя как главата на служителя на реда се клатушка насам-натам. На бузата му имаше огромна пурпурна подутина, а от дълбока рана в рамото му течеше кръв, която оставяше кървава диря след него. Момичето усети как Люк се напрегна и побърза да го хване за ръката, за да не направи някоя глупост.
— Недей — прошепна му тя. — Остави ги.
Младежът продължи да наблюдава как двамата от „Уолдън“ довлачиха жертвата си към ъгъла и изчезнаха зад него, но смехът им продължи да се носи по коридора.
— Можех да се справя с тях — сърдито заяви Люк.
В различна ситуация Глас щеше да се усмихне на възмутената физиономия на приятеля си, но в момента изпитваше единствено нарастваща паника. Искаше ѝ се да намери майка си и заедно да се насочат към палубата за излитане. Надяваше се Соня да е жива и здрава в дома си, да не е направила грешката да излезе навън в този хаос.
Глас обичаше майка си, но не можеше да отрече, че жената не беше особено адекватна по време на криза. През годините се бе уверила, че има определени битки, пред които Соня просто не можеше да се изправи.
Така че Глас се беше научила да воюва и за двете им.
Чувстваше се странно да се прибира сама от Пункта за обмяна без Кора и Хъксли, които да бърборят за покупките си или за схемите си за укриване от родителите им колко точки са похарчили. Липсата им накара Глас да си припомни колко празен беше джобът ѝ. Преди няколко минути в него носеше майчината си огърлица.
Майката на Хъксли се беше появила на будката за бижута точно когато момичето се пазареше с продавача за цената на украшението.
— Хубава е, скъпа — промърмори жената и дари Глас със съжалителна усмивка, преди да се обърне към своята приятелка, която тя не познаваше. Момичето се изчерви, но продължи да спори. Двете с майка ѝ се нуждаеха от тези точки.
На тръгване от Пункта за обмяна Глас усещаше погледите върху себе си. Целият „Феникс“ говореше за скандала около нейното семейство. Изневерите не бяха новост, но напускането на половинката беше драстична стъпка, като се имаше предвид недостигът на жилища. Според разпоредбите двама души не можеха да живеят в апартамент за трима, което принуди Глас и Соня да се преместят в по-малко жилище на неудобна палуба. Сега, когато баща ѝ и безграничните му точки за купони ги нямаше, бяха принудени да продадат абсолютно всичко, което притежаваха, на Пункта за обмяна, за да могат да преживяват на вода и протеинова паста.
Глас тръгна надолу по коридора и въздъхна от облекчение, когато видя, че е празен. Едно от предимствата да живееш на такова неприятно място беше, че не се натъкваш на познати. Или на бивши познати. Бяха минали седмици, откакто за последно видя Кора — момичето само ѝ кимна учтиво и сграбчи лакътя на Хъксли, когато тя се усмихна на Глас. Уелс беше единственият ѝ приятел, който се държеше така, все едно нищо не се бе случило — момчето обаче наскоро започна военното си обучение, което отнемаше по-голямата част от времето му, така че едва имаше възможност да посещава майка си в болницата, камо ли да се шляе с нея.
Глас постави ръката си на сензора на вратата, влезе в апартамента и сбърчи нос. Старото им жилище винаги ухаеше на смееща от скъпи плодове от парниците и парфюма на майка ѝ, така че ѝ беше трудно да свикне със застоялата, спарена миризма, която бе завладяла новия им апартамент.
В помещението беше тъмно, навярно Соня не си беше у дома. Светлините се задействаха от сензори за движение, но когато Глас влезе, нищо не се случи. Това беше странно. Момичето помаха надолу-нагоре с ръка, но пак нищо не се промени. Тя изпъшка. Трябваше да подаде искане за поправка, което щеше да отнеме цяла вечност. В миналото баща ѝ просто щеше да изпрати съобщение на своя приятел Джесамин — шефът на поддръжката — и проблемът щеше да бъде отстранен на мига. Глас обаче не искаше да го моли за услуга.