— Благодаря ти, Глас. Гордея се с теб.
Момичето беше изключително доволно от себе си, но когато се обърна към Соня, за да ѝ се усмихне, осъзна, че майка ѝ вече я няма — беше се прибрала в спалнята си.
Усмивката на Глас помръкна, когато се загледа в мястото, където стоеше жената допреди малко. Цял живот си втълпяваше, че никога няма да е толкова красива, колкото майка си, нито пък толкова очарователна. Очевидно обаче тя можеше да успее там, където Соня се проваляше. Винаги щеше да намира начини да получава онова, което иска — от което се нуждае, — дори и когато дългите ѝ мигли окапеха, а тялото ѝ не беше младо и привлекателно.
Тя бе нещо повече от красива. Беше силна.
Коридорът беше учудващо тих. Глас не беше сигурна дали това е добър, или лош знак. Сърцето ѝ галопираше, когато се приближи до тяхната врата и сложи палеца си на скенера. Люк обгърна рамото ѝ с ръка, за да ѝ вдъхне кураж. Преди машината да разчете отпечатъка ѝ, вратата се отвори навън.
— О, боже, Глас! — Не усети кога ръцете на майка ѝ я стиснаха в прегръдка. — Как успя да се върнеш? Мостът е затворен… — жената млъкна, щом видя Люк.
Момичето се приготви Соня да избухне срещу него — той беше човекът, когото винеше за проваления живот на дъщеря си. За нейна изненада, майка ѝ пристъпи към Люк и сграбчи ръцете му в своите.
— Благодаря ти — рече му тя с достойнство. — Благодаря ти, че ми я върна.
Младежът кимна — очевидно нямаше представа как да реагира, но добрите му обноски и самоконтрол отново надделяха.
— Всъщност Глас ме доведе. Имате забележително смела дъщеря, госпожо Соренсън.
Соня се усмихна, пусна ръцете на момчето и отново прегърна Глас.
— Знам. — Тя ги поведе към малката, но спретната стая. Очите на момичето шареха наоколо, но тя не забеляза никакви следи от опаковане или от намерение за напускане.
— Какво се случи, докато ме нямаше? — попита Глас, без да мисли. — Знаят ли за колко време ще стигне кислородът? Има ли план за евакуация?
Соня поклати глава.
— Никой не знае. Канцлерът още не е излязъл от комата, така че Роудс продължава да е начело. — Момичето се затъжи за приятеля си Уелс — бяха минали три седмици, откакто замина. Тогава всички мислеха, че канцлерът няма да оцелее. Не и навреме, за да напусне главния кораб.
— Какво казват на жителите? — попита Глас и погледна майка си. Нощта, преди да отиде на „Уолдън“, я видя заедно с Роудс — двамата изглеждаха прекалено близки, за да са само приятели. Соня поклати глава.
— Нищо. Няма никакви новини, нито инструкции. — Майка ѝ въздъхна, лицето ѝ посърна. — Разбира се, хората говорят. Когато затвориха моста, стана ясно, че… ами… че положението няма да се подобри.
— Какво се случва с корабите? — попита Глас. — Някой казва ли нещо за тях?
— Не и официално. Последно чух, че входът за палубата за излитане още е затворен. Всички обаче са се насочили натам, за всеки случай.
Нямаше нужда да продължава с обясненията. Корабът беше проектиран с достатъчно спускателни кораби за оригиналната Колония. След три века в Космоса броят на населението се беше увеличил четирикратно. Дори строгите правила за контрол над популацията не бяха спомогнали за ограничаването му.
За децата от „Феникс“ ограниченият брой на спускателните кораби винаги бе представлявал тема за шеги. Когато някой дадеше глупав отговор по време на часовете в училище или пък се провалеше на гравитационната игра, един от приятелите му често добавяше нещо от рода на „Отнемаме ти мястото на кораба“. На всички им беше забавно, защото смятаха, че ще прекарат поне още век на Колонията. Когато се върнеха на Земята, спасителните кораби щяха да превозят цялото население от Космоса на планетата. Никой не си беше и помислял обаче какво щеше да се случи, ако се наложеше масова евакуация. Перспективите не бяха особено розови.
— В такъв случай трябва да тръгваме — твърдо заяви Глас. — Няма смисъл да чакаме някой да направи изявление. Тогава ще е станало прекалено късно. Всички места ще бъдат заети.
— Само да си взема нещата — каза Соня, а очите ѝ се застрелкаха из стаята, за да огледа оскъдното си имущество.
— Няма време — добави Люк, хвана жената за ръката и я поведе към вратата. — Не си струва да изгубим местата си заради някоя дреболия. — Майката на Глас кимна, погледът ѝ беше изпълнен със страх, когато последва младежа по петите.
Колкото повече се доближаваха до палубата за излитане, толкова по-оживени ставаха коридорите — бяха препълнени с неспокойните жители на „Феникс“. Някои от тях бяха натоварени с чанти и деца, а други не носеха нищо друго освен дрехите на гърба си.