— Имаме лекарства за повечето болести, но не за всички. Преди няколко години един приятел изгуби майка си. Беше ужасно. Жената прекара месеци в болницата, но накрая никой не можеше да направи нищо, за да ѝ помогне.
Саша сви коленете си към гърдите. Събу черните си кожени ботуши и отдолу се показаха дебели чорапи, които покриваха целите ѝ прасци.
— Говориш за майката на Уелс, нали? — попита момичето.
Кларк примигна изненадано насреща ѝ.
— Той ли ти каза? — учуди се тя.
Саша се обърна и започна да си играе с ръба на пухкавия си пуловер.
— Не, просто мисля, че е страдал много. Виждам го в очите му.
— Самият той е причинил доста страдания, ако трябва да бъдем честни — обясни Кларк, малко по-остро, отколкото имаше намерение.
Земнородната вдигна глава и погледна в очите момичето по-скоро заинтригувано, отколкото обидено.
— Не сме ли наранявали всички другите? Знаеш ли, забавно е. Когато съм си мислела за децата в Колонията, съм си ви представяла като напълно безгрижни и безотговорни. В крайна сметка за какво има да се тревожите? Притежавате слуги роботи, лекарства, които ви позволяват да живеете до сто и петдесет години, и по цял ден сте заобиколени от звезди.
— Слуги роботи? — учуди се Кларк и повдигна вежда. — Откъде ти хрумна това?
— От историите, които хората разказват. Знаехме, че навярно по-голямата част от тях са измислица, но беше забавно да ги слушаме. — Момичето млъкна за миг и погледна глуповато, след което започна отново да нахлузва ботушите си. — Ела, искам да ти покажа нещо.
Кларк се изправи бавно.
— Казах на Уелс, че ще останем тук.
— Той ли е главнокомандващият?
Въпросът не целеше нищо, но въпреки това загложди момичето. Синът на канцлера се трудеше здраво, за да не настане в лагера пълен ад, но това не означаваше, че може да заповядва на всички какво да правят.
— Никой не ми е началник — отвърна Кларк. — Къде ще ходим?
— Изненада е. — Саша забеляза неувереността в погледа ѝ и въздъхна. — Още ли ми нямаш доверие?
Кларк обмисли въпроса.
— Предполагам, че ти вярвам точно толкова, колкото и на останалите обитатели на лагера. Все пак не си на Земята, защото си извършила някакво престъпление.
Саша я погледна объркана, но преди да има възможността да зададе въпрос, другото момиче се обърна светкавично, за да прегледа пациентите си. При Моли и Феликс нямаше промяна, но на устните на детето от „Уолдън“ имаше нещо странно. Бяха изцапани с някакъв секрет — кръв ли беше това? Кларк успя да възпре стона си, когато се сети за последните дни от живота на Лили — тогава венците ѝ кървяха толкова лошо, че момичето едва говореше. Взе един парцал и потърка устните на Моли. Червенината се изчисти лесно, все едно беше…
— Готова ли си? — попита Саша.
Кларк се обърна с въздишка и кимна. Вероятно земнородната щеше да ѝ покаже някое лечебно растение, което хората ѝ използваха. На този етап беше готова да използва всичко.
Кларк отвори вратата и двете излязоха на поляната.
— Всичко е наред — обясни тя на момчето и момичето, които Уелс беше назначил да охраняват колибата, като придаде колкото се може повече авторитет на гласа си. — Ще заведа пленничката до тоалетна.
Момичето продължи да се взира предпазливо в тях, но момчето кимна.
— Няма проблем — прошепна то на посестримата си, която все още беше несигурна как да постъпи. Кларк не я винеше. Продължаваха да липсват доказателства, които да подкрепят теорията на Саша за отцепилата се група земнородни. Когато преминаха първата редица с дървета, косъмчетата на врата на Кларк настръхнаха. Зачуди се дали наистина е добра идея да отива в гората сама със земнородната. Разтрепери се при мисълта какво можеше да се случи. Ами ако Саша беше убила колонистите?
Вървяха в мълчание, рамо до рамо. Саша спря, за да разгледа някакво растение, покарало по едно паднало дърво, а Кларк се замисли колко ли се бяха отдалечили от лагера и дали някой щеше да я чуе, ако изпищеше. Прия продължаваше да стои пред очите ѝ — посинялото ѝ, подуто лице и ужасните думи, издълбани в кожата на ходилата ѝ.
Погледна към Саша и видя, че тя се е вторачила в нея.
— Извинявай, какво каза? — попита я.
— Казвах, че трябва да изкорените тази „зимна сянка“. Расте много близо до лагера ви.
Кларк погледна към дънера и видя израсналите по него светлочервени плодове.
— Стават ли за ядене? — попита тя и изведнъж осъзна, че не може да си спомни кога за последно беше яла нещо.
— Не! Отровни са — отвърна земнородната и възпря Кларк да докосне плодчетата, макар тя въобще да не беше посегнала към тях.