Една мисъл премина през главата на момичето и я накара да затаи дъх.
— Какви са симптомите?
Саша сви рамене.
— Мисля, че се повръща много. Не можеш да станеш от леглото поне седмица.
Кларк изброи наум симптомите на болните деца: гадене, треска, умора.
— О, боже мой — промълви тя, като се сети за петното на устните на Моли. — Точно това е — каза момичето и се обърна към Саша: — Точно това трябва да е причината за болестта. Сигурно са яли от плодовете.
Очите на земнородната се ококориха и тя се усмихна на Кларк.
— В такъв случай ще се оправят. Трябва да се пазите от „зимната сянка“, но освен ако не изядеш цял храст от нея, не е фатална.
Момичето въздъхна от облекчение.
— Има ли някаква противоотрова?
— Поне аз не знам за такава — замислено отвърна Саша. — Когато бях на седем, предизвикаха един приятел да изяде няколко плода. Да можеше само да видиш физиономиите на родителите му, когато разбраха. След около седмица всичко се върна към нормалното — което за него означаваше да върши какви ли не пакости. Смятам, че просто трябва да изчакате.
Кларк се ухили и прегърна момичето, без да се замисля.
— Къде ме водиш? — попита тя. Беше щастлива, че са излезли в гората. От доста време не бе ходила другаде, освен в болничната колиба.
— Още малко остана и ще видиш.
Тръгнаха отново и след десетина минути Саша спря, огледа се наоколо, за да се увери, че никой не ги наблюдава, и отмести едни храсти, под които се откри вход към пещера в хълма.
— От тук — каза земнородната. — Хайде, няма от какво да се боиш.
Кларк отново изпита безпокойство, като се сети колко далеч от лагера се намираха. Когато видя усмихнатата физиономия на Саша и нетърпението, изписано на лицето ѝ, подозренията ѝ се изпариха. Те бяха тези, които заловиха земното момиче, вързаха я, оставиха я без храна, държаха я откъсната от семейството ѝ. Щом тя ѝ имаше доверие, Кларк трябваше да ѝ отвърне със същото.
Саша се приведе и потъна в пещерата, а другото момиче въздъхна и я последва.
Вътре цареше пълен мрак. Сърцето на Кларк се сви. Тя се пресегна, за да провери колко голямо беше помещението. Очите ѝ привикнаха към тъмнината и осъзна, че пещерата е по-голяма от спалнята ѝ на Колонията. Тук имаше достатъчно място, за да стои изправена.
На пода бяха струпани някакви предмети. Някои от тях Кларк разпознаваше — счупени седалки от кораба и един остарял таблет, като онези, които даваха на децата, за да си играят вкъщи. Имаше и доста вещи, които ѝ бяха непознати — парчета метал, подобни на онези, които беше открила в гората, макар и не напълно същите.
— Какви са всички тези вещи? — попита Кларк и коленичи до един спукан контейнер за вода.
— Намерих ги, когато първият кораб се разби — обясни Саша. — Колонистите ги оставиха, но аз не можех просто да ги зарежа в гората. През целия си живот се питах какво ли е на Колонията и тъй като вече разполагах с истински находки от Космоса… трябваше да ги скрия някъде и да открия още. — Момичето се пресегна и взе таблета с крива усмивка. — Предполагам, че не ги използвате, за да призовавате своите слуги роботи.
Кларк тъкмо щеше да си направи шега, че ей сега ще накара този слуга робот да им приготви нещо за хапване, когато някакъв лъскав сребърен предмет привлече погледа ѝ.
Саша проследи посоката, в която се беше зазяпала.
— Това е любимото ми — обяви тя и го грабна от земята. — Мисля, че е…
— Часовник — отвърна Кларк, вцепенена.
Земнородната я изгледа учудено и ѝ го подаде.
— Добре ли си?
Момичето не отговори, не можеше да го стори. Прокара пръст по стъклото, а после, потрепервайки, и по сребърната верижка.
— Кларк — повика я Саша, но гласът ѝ идваше някъде отдалеч. — Какво има?
Обърна часовника бавно, макар да нямаше никакво съмнение какво щеше да види от другата му страна. Ето ги и тях. Три букви издълбани в метала.
Д. Б. Г.
Този часовник принадлежеше на баща ѝ, предаваше се в семейството им от времето на техния прародител Дейвид Бейли Грифин, който го беше донесъл на „Феникс“ по времето на Изхода.
Кларк запримигва бързо. Това не можеше да е истина. Навярно халюцинираше. Нямаше как часовникът да стигне до Земята. Баща ѝ го носеше, когато го видя за последно, минути, преди да умре. Минути, преди да му бият смъртоносната инжекция и да го изхвърлят в Космоса.
Прокара отново пръст по верижката и я втресе, когато студени тръпки обходиха цялото ѝ тяло. Чувстваше се така, все едно държеше ръката на призрак.