Баща ѝ присви очи.
— Нека видим… това е Саудитска Арабия.
Кларк притисна пръста си към повърхността ѝ.
Тя стана синя и на нея се появиха думите Нова Мека.
— Ах, точно така — спомни си баща ѝ. — Променяха ѝ името няколко пъти преди Катаклизма. — Мъжът завъртя сферата и посочи към дълга и тясна държава от другата страна на глобуса. — Какво ще кажеш за тази?
— Чили — уверено заяви Кларк.
— Наистина ли? Мисля, че тук е доста топло1.
Момичето завъртя очи.
— Татко, всеки път ли, когато играем, ще използваш една и съща шега?
— Всеки. Божи. Път. — Мъжът се усмихна и придърпа Кларк в скута си. — Поне докато не отидем в Чили. Тогава може да спра.
— Дейвид — майката на Кларк се провикна от кухнята, където отваряше протеинови пакети и ги смесваше с парниково зеле. Не ѝ харесваше съпругът ѝ да си прави шеги с пътешествия до Земята. Според нейното проучване на планетата ѝ трябваха поне още сто години, за да стане безопасна за живеене.
— Ще ми покажеш ли хората? — попита Кларк.
Баща ѝ наклони глава на една страна.
— Какво имаш предвид?
— Искам да видя къде живеят. Защо няма никакви апартаменти на картата?
Дейвид се усмихна.
— Опасявам се, че не разполагаме с нищо толкова подробно. Но хората са живели навсякъде. — Пръстът му проследи една от закривените линии. — Живели са край океана… в планините… в пустинята… до реките.
— Как така не са направили нищо, след като са знаели, че Катаклизмът наближава?
Майка ѝ се присъедини към тях на дивана и седна.
— Всичко се е случило твърде бързо — отговори тя. — На Земята не са съществували много места, на които човешките същества са можели да се скрият от радиацията. Мисля, че китайците са строили комплекс някъде тук. — Жената увеличи едно петно на картата и посочи в горния му десен край. — Говорило се е за такъв и в близост до банката за семена тук. — Премести пръста си на върха на картата.
— Какво ще кажеш за Маунт Уебър? — попита Дейвид.
Майката на Кларк завъртя глобуса.
— Намирала се е във Вирджиния, нали?
— Какво е Маунт Уебър? — попита дъщеря им и се наведе, за да види мястото по-добре.
— Много години преди Катаклизма правителството на Съединените американски щати построило огромен подземен бункер в случай на ядрена война. Подобен сценарий изглеждал малко вероятен, но трябвало да сторят нещо, за да подсигурят президента си — той бил техният канцлер — обясни майката на Кларк. — Когато бомбите все пак паднали, никой не успял да стигне до там навреме, дори и президентът. Всичко се случило прекалено внезапно.
Един неудобен въпрос изникна в ума на детето, надделявайки над безпорядъка от други мисли:
— Колко души са загинали? Хиляди?
Баща ѝ въздъхна.
— По-скоро милиарди.
— Милиарди? — Кларк се изправи на крака и зашляпа по пода към малкия, кръгъл, изпълнен със звезди прозорец. — Смятате ли, че всички те са някъде там?
Майка ѝ се приближи до нея и постави ръка на рамото ѝ.
— Какво имаш предвид?
— Не е ли раят някъде сред звездите?
Жената стисна момичето за рамото.
— Мисля, че раят е там, където искаме да бъде. Винаги съм мислила, че моят е на Земята. В някоя гора, сред безброй дървета.
Кларк плъзна ръка към тази на майка си.
— Тогава и моят ще е там.
— А аз знам коя песен ще звучи пред Перлените порти2 — вметна баща ѝ ухилен.
Майка ѝ се обърна към него:
— Да не си посмял да пуснеш отново тази песен, Дейвид. — Вече беше късно. От колоните в стената се разнесе добре познатата мелодия. Кларк се ухили, щом чу началните акорди на „Раят е място на Земята“.
— Сериозно, Дейвид? — скастри го съпругата му и повдигна едната си вежда.
Баща ѝ само се засмя и посегна напред, за да хване ръцете им — тримата се завъртяха около стаята, пеейки любимата му песен.
— Кларк! — останалият без дъх Белами излезе от редиците с дървета. Заради мрака момичето не можеше да види изражението на лицето му, но усети нетърпението в гласа му. — Ела да погледнеш!
2
Перлените порти — според английския превод на Библията на крал Джеймс портите на Рая са изработени от перли. — Б.пр.