Спомни си сбогуването с баща си, как той ѝ каза, че ще се видят в рая. Винаги беше смятала, че изказването му е прекалено странно — той не беше от хората, които вярваха в задгробния живот. Да не би последните му думи да бяха скрито послание? Може би е искал да си спомни за песента и да направи връзката, тъй като не можеше да изрече подобно нещо пред пазачите?
Кларк си наложи да мълчи пред Саша за всичко това. Така ѝ се искаше да сподели теориите си с някого, който да я увери, че не е луда, но според нея земнородната беше срещала родителите ѝ.
Под объркания и съжалителен поглед на Саша Кларк успя да изпелтечи:
— Този часовник… ми изглежда познат. — Обзе я надежда, която запълни празнините в сърцето ѝ — не искаше тази надежда да умира. Не още. Не и преди да научи какво се беше случило с колонистите.
Колкото повече мислеше за това, толкова по-възможно ѝ се струваше. Може би родителите ѝ бяха част от първата експедиция. Бяха осъдени на смърт, но навярно бащата на Уелс се беше смилил над тях. Не можеше да пощади животите им публично, но какво щеше да се случи, ако ги изпратеше на тайна мисия до Земята? Все пак кой беше по-подходящ от хората, които бяха изучавали планетата през целия си живот?
— Саша — започна Кларк, като даваше всичко от себе си, за да остане гласът ѝ равен. — Трябва да се видя с баща ти. Има неща, които искам да знам за първата експедиция.
Земнородната се опули насреща ѝ, на лицето ѝ се настани неразгадаема гримаса, но в крайна сметка Саша кимна.
— Предполагам, че може да се уреди. Но не мога да те заведа в укритието. Ще трябва да чакаш в гората, докато го намеря и доведа. Никога няма да ми простят, ако ти разкрия местоположението му.
— Устройва ме — отвърна момичето. — Разбирам.
— Значи искаш да тръгваме веднага?
Кларк кимна. Гърдите ѝ бяха свити от безпокойство, едва дишаше, камо ли да говори.
— Добре тогава. Нека го направим.
Кларк последва земнородната и двете излязоха от пещерата, като примижаха на светлината, за да привикнат очите им към нея. Саша започна да ѝ обяснява пътя, но Кларк едва я чуваше. Не можеше да се спре да опипва с пръсти часовника и да прехвърля в главата си всичко случило се.
Момичето беше толкова разсеяно, че когато земнородната спря рязко, тя се блъсна в гърба ѝ.
— Какво става? Стигнахме ли?
Саша се обърна към нея и постави пръст на устните си, за да я накара да млъкне. Но нямаше нужда. Само след миг пет фигури се показаха иззад дърветата. Уелс, Греъм и трима други, които Кларк беше виждала с Греъм и преди. Събираха дървен материал, който да използват за още копия, а дългите заострени пръчки, които държаха, изглеждаха много по-заплашителни, отколкото в лагера.
— Дяволите да ме вземат? — изрева Греъм, когато един от хората му сграбчи Саша за ръката. Очите му се стрелнаха заплашително към Кларк. — Да не би да ѝ помагаше да избяга?
— Греъм — изкрещя Уелс и изтича до него. — Оставете ги.
Момчето отиде до Кларк и грубо изви ръката ѝ зад гърба. Двама от приятелите му застанаха от двете му страни.
— Наистина насили късмета си този път, докторке. Идваш с нас — излая Греъм.
Кларк изгледа момчетата и прецени шансовете си. Нямаше как да се изправи срещу тях, а от друга страна те блокираха пътя ѝ за бягство.
— Слушайте — започна Кларк и се опита да измисли основателна причина защо беше довела Саша толкова навътре в гората… Преди да довърши изречението си обаче, Греъм се преви и пусна ръката ѝ.
Кларк не разбра веднага какво се беше случило. Тогава видя, че Саша се опитва да се отскубне от момчето, което я държеше, и осъзна, че беше ритнала Греъм, за да ѝ даде възможност да избяга. Очите ѝ се срещнаха със зелените мъниста на земнородната, която ѝ прошепна: „Бягай“.
Кларк едва кимна в знак на благодарност и хукна през гората, оставяйки всички зад себе си.
Глава 19
Белами
Отново си опаковаше багажа. Това беше третият път, в който го правеше, като при всеки предишен нещо го възпираше. Октавия изчезна по време на пожара. Кларк беше ухапана от змия.
Сега обаче си тръгваше завинаги. Оставяше зад гърба си психологичните игрички на Уелс и предателството на момичето. Докато прибираше няколко протеинови пакета в джоба си, в гърдите му се надигна нова вълна гняв при мисълта, че беше дал всичко от себе си, за да я отнесе обратно в лагера. Загуби дирята на Октавия и прекара дни в надежди земнородната да проговори. Трябваше да зареже Кларк в гората още тогава — крайниците ѝ щяха да се подуят, а дихателните ѝ пътища да се запушат и тя нямаше да е способна да изрече нито една лъжа повече. От разказа ѝ разбра, че е измъчвала Лили, а след това имаше наглостта да заяви, че Лили е искала да умре.