Нямаше много багаж. Едно одеяло. Лъкът му. Няколко прочистващи водата таблетки. Той и Октавия щяха да се оправят с останалото сами. Преди Уелс да го повали на земята, земнородната му прошепна нещо: „Шест километра и половина северозапад. В сърцето на планината“.
Белами нямаше представа какво ще открие там — може би Саша искаше да му каже, че другите земнородни живеят на това място или че групата отцепници се укриват в него. Навярно щеше да е капан. Засега обаче не разполагаше с друга информация и нямаше намерение да губи повече време.
Младежът напусна лагера, без да се сбогува с никого. Нека си мислеха, че е потеглил на лов. Уелс се беше запилял нанякъде, а от Кларк нямаше и следа, от което беше много доволен. Не смяташе, че някога ще успее да я погледне отново. При мисълта, че почти беше спал с момичето, което бе убило Лили, му се догади.
Колкото повече се отдалечаваше от лагера, толкова по-лесно му беше да диша. Въздухът тук бе различен от онзи в гората до поляната им. Вероятно се дължеше на растящите наоколо дървета или типа почва, но имаше и нещо друго. Ароматите на листа, пръст и дъжд се бяха смесвали векове наред, недокоснати от човешко присъствие. Въздухът тук беше по-чист, по-свеж, защото на това място никой не беше изричал и дума, нито пък проливал сълза.
Слънцето започна да залязва. Белами беше наясно, че дори и да ускори крачка, нямаше да успее да стигне до планината, преди да се стъмни. По-добре щеше да е да намери подходящо място за лагеруване и отново да потегли на сутринта. Щеше да е глупаво — и опасно — да проучва непознат терен през нощта, особено когато навлезеше в територията на земнородните.
В далечината чу звук от течаща вода. Младежът го последва и се озова на брега на малко поточе. То беше толкова тясно, че дърветата от двете му страни се срещаха едно с друго и създаваха сводове от зелени и жълти листа.
Белами извади манерката си, коленичи и я поднесе към течението. Потрепери, когато студената вода обля ръката му. Щом сега се почувства неприятно, какво оставаше, когато дойдеше зимата? В провизиите им нямаше никакви зимни пособия. Или бяха изгорели при катастрофата на спускателния кораб, или по-скоро Съветът не очакваше Стоте да оцелеят толкова дълго, че да се нуждаят от такива.
Момчето продължи да клечи и да се пита дали има смисъл да използва една от прочистващите таблетки за водата, когато се стресна от някакво шаване до себе си. Обърна глава и очите му се натъкнаха на малко, червеникаво, дългокосместо животно, което стоеше на брега и навеждаше муцуна към водата. То усети присъствието на Белами и се извърна към него.
Козината около големите му очи беше бяла, а ушите му — несъразмерно големи. Те потръпваха напред-назад, докато създанието изучаваше момчето. На дългите му мустачки имаше капки вода и въпреки напрегнатото му изражение животното приличаше повече на малко дете, омацало цялото си лице с протеинова паста, отколкото на хищник. Младежът се усмихна. Досега беше виждал няколко животински вида в гората, но никой от тях не комуникираше толкова явно като този. Без да се замисля, протегна ръка.
— Здравей — каза той.
Черното носле на върха на червената муцуна потрепна и събори няколко капки от мустаците на създанието. Белами очакваше то да се обърне и да побегне, но за голяма изненада животното направи няколко предпазливи крачки към него, докато махаше с рунтавата си червена опашка.
— Хей — заговори му отново момчето. — Всичко е наред, няма да те нараня. — Напълно сигурен беше, че това е лисица.
Създанието отново подуши въздуха, бавно пристъпи към Белами и предпазливо побутна ръката му. Младежът се усмихна, когато мокрото носле и влажните мустаци се докоснаха в кожата му.
— Белами?
Извърна се рязко, щом чу името си, и така прогони лисицата. На няколко метра от него стоеше Кларк, с раница на гърба и учудено изражение на лицето.
— Ох — изрече тя, като видя отдалечаващото се животно. — Не исках да го изплаша.
— Да не би да ме следиш? — сопна се Белами и се изправи. Не можеше да повярва, че го беше открила тук, точно когато се беше отдалечил на значително разстояние от лагера. Точно когато си беше тръгнал завинаги. — Както и да е. — Той поклати глава. — Дори не искам да ми отговаряш.
— Не те следях — промълви тихо момичето и направи крачка напред. — Отивам да намеря земнородните.