Белами се ококори насреща ѝ, напълно изумен.
— Защо? — попита най-накрая той.
Кларк не отвърна. Имаше времена, в които смяташе, че може да чете мислите ѝ, че може да преминава през защитите, които тя издигаше. Сега осъзна, че всичко е било само заблуда. Толкова много искаше да намери някого на Земята, на когото да се довери, да има някого след Лили, когото да обича, че се беше вкопчил в нея, без дори да я опознае.
— Аз… смятам, че родителите ми са били в първата група колонисти. Трябва да разбера какво се е случило с тях.
Белами се опули насреща ѝ. Това със сигурност беше последното, което очакваше да чуе от нея. Все пак се насили да потисне любопитството си. Нямаше начин Кларк да го повлече отново в своята лудост.
— Саша ми обясни как да стигна до укритието им. Каза, че се намира на по-малко от ден пеша от тук.
— В такъв случай по-добре да тръгваш — излая Белами.
Започна да събира дърва, без да обръща внимание на Кларк. Подреди подпалките в купчинка, взе клечка кибрит от раницата си и запали огън. Надяваше се момичето да си тръгне.
Когато обаче вдигна поглед, осъзна, че тя не е помръднала от мястото си. Отразеният в очите ѝ огън я караше да изглежда по-млада и много по-невинна. Белами усети, че изпод гнева му се промъква частичка обич — не към Кларк, която стоеше пред него, а към онази, която се преструваше, че е. Онази Кларк наистина ли беше някъде там, вътре? Кларк, която можеше да е страшно сериозна в един момент, а в следващия да избухне в смях? Момичето, което смяташе всичко на Земята за чудо, което го беше целунало, все едно той беше най-ценното ѝ откритие сред всички останали?
— Изглеждаш зловещо, като стърчиш там. Или ела тук долу, или си заминавай — заяви ѝ сърдито Белами.
Кларк тръгна надолу към огъня, остави раницата си и бавно седна на земята. Студен вятър брулеше дърветата, тя присви колене към гърдите си и потрепери. Само преди няколко дни Белами щеше да обвие ръце около нея, но сега стояха като две противоположни тежести на теглилка. Не беше сигурен, че желае тя да остане с него. Но също така не ѝ каза да се маха.
Прекараха следващия един час, като мълчаливо наблюдаваха танцуващите пламъци на огъня, слушаха звука от пукащи клони и свистящия вятър над тях.
Глава 20
Глас
Беше много по-лошо и от най-страшния ѝ кошмар. Дори в най-тъмните си мигове Глас не си бе представяла, че ще си проправя път през тълпа от свои съседи — хора, с които беше израснала — в опит да си осигури място на транспортния кораб преди тях. Мина покрай една от бившите си учителки, която се опитваше да извлачи огромна чанта надолу по претъпкания коридор.
— Зарежи я! — изкрещя ѝ Глас и бързо я отмина. Думите ѝ се изгубиха сред лудницата от викове, тропот и плач.
Пред тях бащата на Кора стоеше в средата на помещението и отчаяно се оглеждаше из прииждащата тълпа, търсейки съпругата си и дъщеря си. Викаше имената им и примигваше енергично, навярно в опит да използва импланта в роговицата си, за да им изпрати съобщения. Усилията му бяха напразни. Мрежата се беше сринала и бе направила всички устройства неизползваеми.
Когато слязоха по стълбите и продължиха по коридора, който водеше до палубата за излитане, той беше толкова претъпкан, че едва съумяваха да се движат. Люк даваше всичко от себе си, за да разбутва хората, които стояха най-близо до стената, като държеше Глас и Соня плътно зад себе си. Момичето потръпна, когато приятелят ѝ избута един мъж, който стискаше нещо в ръцете си. Държеше го толкова внимателно, че в началото си помисли, че е бебе, но когато мина покрай него, осъзна, че е цигулка. Зачуди се дали мъжът беше истински музикант, или просто обичаше музиката и бе решил да измъкне реликвата от камерата ѝ за съхранение — навярно за него инструментът беше притежание, което не можеше да изостави.
Много от хората в тълпата не бяха от „Феникс“ — това обаче беше без значение. Вече нямаше фениксианци, уолдънци или аркадианци. Всички бяха просто отчаяни и уплашени люде, които се опитваха да напуснат обречения кораб.
Доскоро възможността Колонията да се срути притесняваше Глас точно толкова, колкото и евентуалното избухване на Слънцето — момичето знаеше, че и двете събития са неизбежни, но не вярваше да се случат по нейното време. Спомни си, когато беше на седем и класът ѝ изучаваше вътрешните системи на кораба. Един член на инженерния състав ги заведе долу в машинното отделение и гордо им показа сложна вентилационна система и поредица от вентилационни шахти. Всички машини и генератори изглеждаха толкова стабилни, лъскави и неуязвими, че ѝ вдъхнаха усещането как никога няма да се повредят. Какво се случи оттогава досега?