От другия край на коридора се разнесе вик, който накара хората да се зарадват.
— Някой навярно е успял да отвори вратата на палубата за излитане — тихо промълви Люк.
— Мислиш ли, че е бил вицеканцлерът? — попита Глас. Не беше наясно кой управлява в момента и от кого получаваха заповедите си пазачите. Няколко охранители в униформи бяха напуснали постовете си и се бяха присъединили към морето от тела, за да се опитат да си проправят път към спасителните кораби. Страхът се носеше във въздуха.
Изведнъж тълпата ги избута напред, Соня се спъна и изпищя, защото си беше изкълчила глезена.
— О, не — проплака тя, като направи несигурна стъпка напред, а очите ѝ се изпълниха с болка и паника.
— Люк. — Глас дръпна приятеля си за ръкава, за да му привлече вниманието. — Мисля, че майка ми е ранена!
— Добре съм — възпротиви се Соня през стиснати зъби. — Продължавайте, аз ще ви настигна.
— Не — възпротиви се Глас и я изпълни вледеняващо чувство за дежавю. Когато беше на девет или десет години, на „Феникс“ се проведе евакуационно упражнение. Всичко беше планирано предварително. Когато алармата прозвуча, децата трябваше да напуснат класните си стаи и да се придвижат по двойки до палубата за излитане. Повечето от хлапетата бяха в приповдигнато настроение от факта, че ще пропуснат учебния час, но за Глас това изпитание беше плашещо. Наистина ли Съветът щеше да изпрати децата на Земята без родителите им? Какво ли беше чувството да си тръгнеш, без да си вземеш довиждане с тях? Мисълта беше достатъчна, за да ѝ потекат сълзите, но за щастие никой друг освен Уелс не ги забеляза. Момчето я хвана за ръката, като не обърна внимание на кикотите и шегите по свой адрес, и я държа, докато тренировката не приключи.
Люк ги издърпа на една страна в коридора, след което клекна до майка ѝ.
— Всичко ще е наред — увери я той. — Покажи ми къде те боли. — Жената посочи мястото. Младежът се намръщи и се огледа наоколо: — Ще се наложи да те нося.
— О, боже — промърмори момичето. Имаше чувството, че сърцето ѝ е спряло в гърдите. Бездруго бяха прекалено назад в тълпата — не можеха да си позволят да се бавят допълнително.
— Люк? — някой друг повика младежа. Глас се завъртя и видя вторачилата се в тях Камий. Бузите ѝ бяха почервенели, все едно момичето беше бягало, косата ѝ бе мокра от потта, а конската ѝ опашка се беше разплела. — Ти си тук! Успял си! — Без да обръща внимание на Глас, Камий прегърна момчето, след което го хвана за ръката. — Спасителните кораби се препълват. Трябва да побързаме! Ела с мен!
Голяма част от загрижеността се изпари от лицето на Люк, когато се усмихна на бившата си приятелка, на някогашното си другарче от детството, с което се познаваше толкова дълго, колкото Глас се познаваше с Уелс.
— Камий — започна той, — благодаря на бога, че си добре. Когато Глас ми каза какво си направила, аз… — Люк млъкна. — Забрави за това. Няма време. Ти върви — каза ѝ момчето и ѝ направи знак с глава. — Ще дойдем след малко.
Камий погледна първо него, а после Соня и Глас, и лицето ѝ се смръщи.
— Трябва да тръгваш — каза му тя и го погледна в очите. — Никога няма да успееш, ако ги мъкнеш след себе си.
— Няма да ги изоставя — заяви Люк със строг тон.
Камий отново хвърли поглед на него и на Глас, но преди да успее да каже нещо, беше изблъскана от едър мъж, който си проправяше път сред тълпата. Младежът сграбчи ръката на бившата си приятелка, за да ѝ помогне да остане на крака, тя запази равновесие и постави дланта си върху неговата.
— Сериозно ли говориш? Люк, не си струва да умреш заради това момиче. — Дори шумотевицата от тълпата не можеше да прикрие злобата в гласа на Камий.
Младежът поклати глава, като че ли се опитваше да прогони думите на момичето, но дори леденият му поглед не успя да успокои Глас. Камий искаше Люк да отиде с нея — а тя беше от момичетата, които не се спираха пред нищо.
— Не я познаваш. Не знаеш какво е сторила — настоя бившата му приятелка.
Глас я изгледа предупредително. Нямаше да посмее да разкрие тайната ѝ, нали? Поне не тук, не и сега, не и след като ѝ помогна да стигне до „Феникс“ невредима. Имаха сделка. Очите на Камий обаче бяха неразгадаеми. Студени, черни и непроницаеми.
— Не знам какво си мислиш, че дрънкаш, но аз я обичам. Не бих отишъл никъде без нея. — Люк хвана Глас за ръката и я стисна здраво, преди да се обърне отново към бившата си приятелка: — Виж, разбирам, че си разстроена, и съжалявам за случилото се, никога не съм искал да те нараня, но не мисля, че това е начинът…