Камий го прекъсна с горчив смях.
— Смяташ, че се държа така, защото ме заряза заради нея? — Момичето млъкна за момент. В този миг сърцето на Глас спря да бие в гърдите ѝ. — Никога ли не си се питал какво точно се случи с Картър? В какво нарушение беше обвинен така внезапно?
Люк я изгледа съсредоточено.
— Какво пък знаеш ти за това?
— Арестуваха го за нарушаване на законите за популацията. Явно някакво момиче от „Феникс“ твърдяло, че той е бащата на нерегистрираното ѝ дете.
Една жена, която държеше бебе, се спря до тях и погледна Камий, но бързо се извърна и продължи напред.
— Не — промълви тихо Люк. Хватката му около ръката на Глас се стегна. Около тях хората крещяха и бягаха към транспортните кораби, но момичето не можеше да накара и една клетка в тялото си да помръдне.
— Доколкото чух, дори не са му направили ДНК тест. Просто са приели думите на малката уличница за чиста монета. Предполагам, че се е опитвала да прикрие истинския баща. Но, честно казано, какъв човек би сторил подобно нещо?
Люк се обърна към Глас.
— Нали не е истина? — Въпросът му звучеше повече като молба. — Глас. Не може да е истина.
Момичето мълчеше. Нямаше нужда да казва нищо. Люк видя отговора, изписан на лицето ѝ.
— О, боже мой — прошепна той и отстъпи крачка назад от нея. Затвори очи и потрепери. — Нали не си… им казала, че Картър е бащата?
Когато отново отвори очите си, те блестяха от ярост, далеч по-свирепа от всичко друго, което Глас можеше да си представи.
— Люк… аз… — опита се да проговори тя, но думите не искаха да излязат от устата ѝ.
— Накарала си ги да убият най-добрия ми приятел. — Гласът на момчето беше празен, сякаш всички емоции бяха заличени от него. — Той е умрял заради теб.
— Нямах друг избор. Направих го, за да те спася! — Още преди да изрече тези думи, знаеше, че не трябва да го прави.
— Предпочитам да бях умрял — промълви Люк. — Предпочитам да бях умрял, отколкото един невинен човек да плаща за грешките ми.
— Люк — проплака Глас и се опита да го хване.
Момчето обаче беше поело по противоположната посока на палубата за излитане и пръстите ѝ сграбчиха единствено въздух.
Глава 21
Уелс
— Съжалявам за всичко това — каза Уелс и освободи Саша.
Въобще не се изненада, когато той и другите се натъкнаха на земнородната и Кларк в гората. Навярно двете момичета се бяха насочили по посока на укритието на земляните. Дори не можеше да се ядоса на бившата си приятелка — тя правеше онова, което и той би сторил. Струваше му всяка частица воля, за да се обърне към Греъм със снизходително изражение на лицето и да му заповяда да се връща обратно в лагера:
— Аз ще се оправям тук. Отидете да вземете вода. Струва ми се, че това боли — добави с преднамерено кимване към слабините на Греъм, където Саша го беше сритала. Едно от другите момчета се разкикоти. Всички си размениха несигурни погледи, но накрая потеглиха към потока. Без повече приказки, Уелс поведе земнородната обратно към лагера — не промълви нищо, докато не се отдалечиха на достатъчно разстояние от останалите.
— Съжалявам за всичко — продължи той. Не беше достатъчно, но изпитваше нужда да го изрече. — Трябваше да те освободим преди доста време. — В началото имаше някакъв смисъл да държат Саша като пленничка, но сега синът на канцлера не можеше да погледне към белезите на ръцете ѝ, без да почувства съжаление и отвращение от собствените си действия. Ако следващият транспортен кораб кацнеше точно сега и баща му излезеше от него, какво ли щеше да си помисли? Какво ли щеше да каже на Уелс, когато разбереше, че са отвлекли първия земен жител, на когото са се натъкнали? Дали щеше да сметне сина си за герой, или за пълен глупак? За страхливец или престъпник?
— Всичко е наред — отвърна Саша и килна глава на една страна, сякаш искаше да разгледа Уелс от друг ъгъл. — Макар да ми се стори, че преди малко побесня за миг. — Момичето удебели гласа си в ужасна имитация на неговия: — Аз ще се оправям тук.
— Защо да съм побеснял? — попита Уелс.
Саша го дари с дълбокомислен поглед. Ранното вечерно небе беше обагрено в наситено оранжево, а светлината, която преминаваше през листата на дърветата, караше зелените ѝ очи да светят.
— Защото аз съм твоя затворничка.
Уелс погледна засрамено встрани.
— Извинявай, ако съм се поувлякъл. Всички бяхме много уплашени след смъртта на Ашър и отвличането на Октавия и не знаех какво да правя.