— Разбирам те — отвърна меко Саша.
Двамата се спряха и макар светлината наоколо да чезнеше, Уелс не се беше разбързал да се прибират в лагера.
— Искаш ли да си починем малко? — попита момчето и посочи към един паднал дънер, покрит с мъх.
— Разбира се.
Седнаха на него, но никой от тях не промълви известно време. Синът на канцлера се взираше право напред, гледаше как дърветата се превръщат в неясни силуети, докато накрая сенките на мрака не ги погълнеха напълно. Младежът се обърна към Саша и забеляза, че тя го наблюдава с поглед, който не беше виждал отдавна, от времето, когато той и Кларк прекарваха часове на палубата за наблюдение, за да си споделят информацията, която пазеха един за друг през целия ден, с ясната нагласа, че другият е единственият човек във вселената, с когото желаят да я споделят.
— Вината не е твоя — каза земнородната, нарушавайки тишината. — Направи онова, което смяташе, че е най-добро за тяхната безопасност. Не е лесно да вземаш подобни решения. Знам го много добре. Знам и каква е разликата между Уелс, който се прави на водач, и момчето Уелс.
— Забавно е, че го казваш — изрече младежът с изненада.
— Казвам кое?
— Че намираш разликата между мен като водач и като личност.
— Мисля, че казах момче — поправи го Саша. Уелс можеше да усети усмивката в гласа ѝ. Над тях цветовете на едно от странните нощни дървета засветиха в розово, като че ли венчелистчетата им бяха съхранили частички от слънцето.
— В такъв случай се повишавам сам.
— Личност определено е едно стъпало над момче. — Земнородната закима с подигравателно изражение. — Макар да не съм убедена, че говорим за една и съща порода.
Уелс се пресегна и дръпна лекичко един кичур от меката като коприна черна коса на Саша, която падаше върху раменете ѝ.
— Все още не съм сигурна дали ние сме от една и съща порода.
Момичето се ухили и удари игриво рамото му, след което се намести, за да скъси разстоянието помежду им.
— Защо се усмихваш? — учуди се земнородната.
Уелс почти беше забравил за какво точно говореха, толкова бе увлечен от външния ѝ вид, от светещите ѝ на нощната светлина очи.
— О, ами винаги съм възприемал баща си по следния начин — на първо място като канцлер и чак тогава като мой родител. Понякога чувството е, все едно са две напълно различни личности.
— Разбирам те много добре — промълви тихо Саша. — Баща ти ще се гордее с теб, когато дойде тук.
Ако въобще дойде, помисли си Уелс. Млъкна, щом добре познатата болка пропълзя в гърдите му.
— Виж! — Саша посочи към небето, където първата смела звезда се беше измъкнала от обятията на мрака. — Пожелай си нещо.
— Да си пожелая нещо? — учуди се синът на канцлера. Стори му се, че не е чул правилно.
Момичето посочи отново към небето.
— Трябва да си пожелаеш нещо, когато първата звезда изгрее на небето.
Уелс се обърна към Саша, за да види дали момичето не се шегува, но лицето ѝ беше сериозно. Навярно това бе някакъв обичай на земнородните, помисли си той. Ако звездите изпълняваха желания на хората в Космоса, животът му щеше да е много по-различен. Майка му още щеше да е жива. Баща му нямаше да бъде прострелян.
Нямаше какво да губи, така че затвори очи. Пожела си баща му да дойде на Земята, но тогава се сети какво щеше да каже той по въпроса. Non nobis solum nati sumus. Смени си желанието и изрече наум: Желая Белами да намери Октавия и всички ние да живеем в мир със земнородните.
Погледна отново към Саша, която го наблюдаваше с тънка усмивка.
— Не искаш ли да знаеш какво си пожелах? — подразни я той, но момичето поклати енергично глава.
— О, не — възпротиви се тя. — Не трябва да споделяш желанията си с никого. Пази ги в тайна.
Уелс имаше представа как се пазят тайни — все пак се учеше от най-добрите.
Момчето не можеше да забрави за лъжата на баща си. Прекара цялата седмица след рождения си ден в следене на всяко движение, което канцлерът правеше, или всяка дума, която изричаше, като се надяваше, че той ще изпусне някоя подробност, която да обясни защо беше излъгал, че е пропуснал вечерята заради среща на Съвета. Засега нямаше нищо. Баща му продължаваше да тръгва за работа в точно определен час всяка сутрин, още преди циркадните светлини в коридора да започнеха да пропъждат мрака, и се връщаше точно навреме, за да целуне съпругата си по бузата, преди да си легне — в последно време тя се чувстваше много изморена, — и да разпита Уелс за домашното му. Майка му обичаше да се шегува, че когато баща му го пита „Как се справи на упражненията по математика?“, всъщност казва „Обичам те и се гордея с постиженията ти“. Момчето знаеше, че канцлерът наистина стои на работа до късно, защото се беше промъквало множество пъти до офиса му и бе залепяло ухо на вратата. Всеки път туптящото му сърце биваше заглушавано от членовете на Съвета, които спореха с уморени гласове, или пък от тихото почукване на чашата на баща му по бюрото, което маркираше всяко едно отпиване от чая.