Тогава защо не можеше да разкара това чувство, че той крие нещо… нещо голямо?
С наближаването на Деня на обединението Уелс не можеше да погледне баща си, без да изпита безпокойство. Момчето не обичаше този празник, защото трябваше да прекара цялата сутрин между родителите си и да се прави, че хич не му е скучно, докато децата от „Уолдън“ и „Аркадия“ маршируваха наоколо.
Доколкото си спомняше, прекарваше всички церемонии, загледан в клоните на Райското дърво. Ако го погледнеше от правилния ъгъл, можеше да си представи, че е изследовател, изгубил се в гората. Понякога се биеше с гладен тигър. Друг път си построяваше лодка и се спускаше по опасна река.
Тази година обаче не можеше да отлепи поглед от баща си. Канцлерът, който обикновено наблюдаваше процесията с любезна усмивка на лице, се беше вторачил в едно от сирачетата на детския дом на „Уолдън“. Това бе толкова нехарактерно за него, че Уелс не усети кога му продума:
— Какво има? — прошепна му той.
— За какво говориш? — Канцлерът му хвърли бърз и укорителен поглед, преди да премести вниманието си обратно върху децата от детския дом, които бяха започнали да рецитират една поема, наизустена специално за случая.
В гърдите на Уелс се надигна гняв.
— Какво криеш? — изсъска той.
Този път канцлерът го погледна в очите.
— Нямам представа за какво говориш — отвърна той много бавно. — Сега замълчи и се дръж прилично, преди да си изложил мен и майка си.
Баща му изрече тези думи с нормален тон — отсечен, изразителен, — но имаше нещо различно в него, нещо в погледа му, което Уелс не беше виждал досега.
Страх.
— Можеш да ми споделиш, ако желанието ти се превърне в реалност — прошепна Саша. Момичето стоеше толкова близо до него, че Уелс усещаше дъха ѝ по бузата си.
— Какво? — стресна се той.
— Желанието ти. Сбъдна ли се?
— О — отвърна объркано младежът. — Веднага ли трябва да се случи? Защото моето може да отнеме известно време.
— Ясно. — В гласа ѝ се усети нотка на разочарование, която го смути.
— Ти какво си пожела?
Саша се доближи до него и го целуна.
Уелс се подвоуми за момент, милиони мисли полетяха в ума му, но тогава момичето плъзна ръце около кръста му и всички те бяха укротени. Младежът я придърпа по-близо до себе си и се изгуби в целувката. Земнородната се откъсна от него и допря устни до ухото му.
— Аз си пожелах това — прошепна тя, дъхът ѝ го погъделичка.
Уелс се пресегна и отметна кичур коса от лицето ѝ.
— Радвам се, че желанието ти се сбъдна. — Момчето се чувстваше така, сякаш можеше да изживее вечността със Саша. Не искаше нищо повече от това да прекарат нощта тук и да наблюдават звездите, а появата на всяка нова щеше да е оправдание за целувките, които искаше да ѝ дари.
Разбира се, това нямаше как да се случи. Не сме родени заради нас самите. Уелс не можеше да изостави останалите след такъв ужасен ден. Трябваше да се върне в лагера, за да помогне да заровят Прия и да успокои онези, които нямаше да могат да заспят. Също така да възпре останалите, чиято мъка и страх можеха да ги накарат да потърсят отмъщение.
— Трябва да си вървиш — каза синът на канцлера, като не успя да скрие нежеланието в гласа си.
— Да си вървя?
— Да — отвърна той, този път доста по-решително. — Върни се вкъщи, точно както ти и Кларк планирахте да сторите. Тук не е безопасно за теб — видя какво ти стори Белами и на какво е способен Греъм. — Пресегна се в мрака, за да хване ръката ѝ. — Ще можеш ли да се прибереш сама у дома?
— У дома — повтори момичето с лека тъга, след което се усмихна — с тънка, тъжна усмивка. — Ще се оправя. Благодаря ти. — Тя се наведе и го целуна нежно, преди да потъне в мрака.
Ако не беше допирът ѝ върху устните му, Уелс щеше да си помисли, че Саша никога не е била тук.
Глава 22