Белами
Дори и пукотът на пламъците не можеше да направи тишината поносима за него.
Искаше му се да я попита защо беше сторила онова ужасно нещо. Защо го излъга за Лили. Както и да се опитваше да подреди въпросите си обаче, те така и не излизаха от устата му.
Белами грабна лъка и няколко стрели и тръгна да търси нещо за вечеря. Когато се върна със заек, провесен на рамото му, Кларк вече беше разпънала спалните им чували. Той забеляза със странна смесица от облекчение и разочарование, че момичето ги беше отдалечило един от друг.
Малкият огън светеше приветливо и разкъсваше мрака над дърветата. Кларк стоеше на земята и превърташе часовника в ръката си. Белами се запита откъде ли го беше взела и дали имаше нещо общо с онова, което му каза — че родителите ѝ са дошли на Земята с първата мисия колонисти. Светлината от пламъците играеше по лицето ѝ и освети онова, което на младежа му заприлича на сълза. Когато проговори обаче, гласът ѝ беше равен:
— Благодаря ти — кимна към заека тя и побърза да разтрие окото си с опакото на ръката.
Белами също кимна, но не продума, докато одираше животното и нанизваше парчетата месо на една остра пръчка.
— Искаш ли аз да се заема с това? — попита Кларк клекналия до огъня Белами.
Той потрепери, когато малко облаче прах избухна в лицето му.
— Всичко е под контрол.
— През цялото време съм си мислела, че работата ти е да се навърташ наоколо и да бъдеш красив.
— Какво? — Белами се извърна рязко към Кларк, без да обръща внимание на цвъртенето на месото, което беше започнало да изгаря.
— Съжалявам — побърза да добави момичето. — Просто се пошегувах. Всеки знае, че ти си причината все още да сме живи.
— Не, не е заради това. — Младежът се обърна, за да спаси заека, преди да се превърне във въглен. Работата ти е да се навърташ наоколо и да бъдеш красив. — Просто… накара ме да си спомня нещо. — Говореше толкова тихо, че навярно Кларк не го чу заради пращенето на огъня, но не му пукаше. Искаше му се само да превърти спомените в главата си на спокойствие.
— Хайде — каза Белами задъхано. Дръпна Лили зад ъгъла и се спря, за да си поемат дъх. — Ти… добре ли си?
Момичето кимна, не можеше да му отговори.
— Трябва… да продължим… да се… движим — отрони момчето на пресекулки.
Пълен идиот беше, че заведе Лили на „Феникс“. Но щеше да е нещо много повече от идиот, ако не я изведеше от там.
Щеше да е убиец.
Трябваше да обмисли всичко предварително. Трябваше да бъде практичен. Само че замечтаният поглед, който се появяваше в очите ѝ всеки път, когато заговореше за четене, изтриваше всякаква логика от ума му. Лили умираше да се върне в библиотеката на „Феникс“ от момента, в който я видя преди години, по време на час в началното училище.
Тупурдията от приближаващи стъпки накара и двама им да подскочат.
— Нека оставим книгата и да избягаме — предложи Белами и я дръпна надолу по коридора. — На тях им пука само за нея. Ако си я върнат, може въобще да не ни преследват.
Лили стисна по-силно тежката книга до гърдите си. Беше подвързана със зелен плат — цветът, който винаги изглеждаше поразително на фона на червената коса на момичето.
— Няма начин — отвърна Лили. — Търся я от години. Трябва да разбера дали накрая тя се събира с момчето, което я нарича „Червенокоска“.
— Ако това момче знае какво е добро за него, ще си намери блондинка. Червенокосите носят само неприятности. — Белами се ухили и посегна към книгата. — Дай ми я. Това чудо тежи наполовина на теб… Червенокоске.
Тя му я предаде с усмивка на лице.
— Крайно време беше. Не съм те довела просто да се навърташ наоколо и да бъдеш красив.
Младежът се ухили, но преди да успее да ѝ отговори, иззад ъгъла се разнесе вик:
— Тръгнаха насам!
Белами и Лили се спуснаха да бягат.
— Ето ги, отпред!
— О, боже мой — задъха се момичето. — Ще ни хванат.
— Не, няма да успеят. — Младежът стисна по-здраво ръката на Лили и ускори крачка, влачейки я след себе си.
Завиха зад друг ъгъл и се скриха в нишата под едно стълбище. Белами остави книгата и обви ръце около треперещата си приятелка, притисна я към стената и се замоли на който бог беше готов да го изслуша пазачите да не ги открият. Лили затвори очи, когато шумът от приближаващите стъпки и виковете на охранителите се усилиха.