Изведнъж гюрултията заглъхна. Пазачите ги бяха отминали.
Белами замълча още минута, за всеки случай, след което въздъхна звучно.
— Всичко е наред — промълви той и разроши чупливата червена коса на Лили. — Всичко ще бъде наред.
— Не могат да ме затворят — рече глухо момичето, като все още трепереше.
— Няма и да го сторят. — Белами я притисна по-плътно до себе си. — Няма да им позволя.
— Предпочитам да умра, отколкото да бъда затворничка.
— Не говори така — смъмри я младежът с усмивка на лице. — Няма да позволя нищо да ти се случи. Обещавам ти.
Лили се обърна към него — очите ѝ бяха пълни със сълзи, и кимна. Белами сведе глава, за да целуне зачервеното ѝ чело, и произнесе отново:
— Обещавам ти.
Обърна се, за да погледне Кларк. Тя стоеше със свити до гърдите колене и си играеше с часовника.
— Накара те да ѝ обещаеш, нали? — попита Белами.
Момичето вдигна глава, стреснато, че неочаквано е проговорил. Разбра въпроса му и кимна бавно.
— Накара те да ѝ обещаеш, че ще… прекратиш мъките ѝ.
— Да. — Кларк си пое дълбоко въздух и продължи: — Не можеше да издържа повече. Мразеше болката, но още повече ненавиждаше факта, че не може да контролира живота си. Не искаше да е затворник на лабораторията. — Болезнената нотка в гласа на Кларк беше същата, която се бе загнездила в сърцето му.
Осъзна, че не го лъже. Онази Лили, която познаваше, беше силна, но да помоли Кларк за милост също беше проява на сила, по нейния си начин. Неговата Лили щеше да предпочете да умре, отколкото да се превърне в болен тестови субект.
Белами дори за миг не беше спрял да мисли колко ужасно е било всичко и за Кларк — най-добрата ѝ приятелка я бе помолила да стори нещо толкова ужасно. Белами никога нямаше да прости на вицеканцлера или на хората, замесени в този отвратителен експеримент, отнел живота на Лили, но сега разбра, че нищо не се беше случило по вина на Кларк. Тя бе обичала Лили също толкова, колкото и той. Беше я обичала толкова много, че се бе съгласила да изпълни ужасната, болезнена молба на приятелката си.
Белами отиде до Кларк и седна до нея.
— Съжалявам, че ти наговорих онези неща — извини се той и се загледа в огъня.
Момичето поклати глава.
— Не съжалявай — отвърна тя. — Заслужавах повечето от казаното.
— Не. Не заслужаваше нищо от него. — Белами въздъхна, когато Кларк сплете пръсти с неговите. — Както аз не заслужавам твоята прошка.
— Белами — започна тя и тонът ѝ го накара да я погледне, — всички сме вършили неща, с които не се гордеем. — Челото ѝ се сбърчи и момчето се зачуди дали си мисли за Уелс.
— Знам, но…
— Сега искам просто да млъкнеш — сопна му се тя и го целуна.
Белами затвори очи и остави устните му да изразят всичко онова, което той беше прекалено глупав или инатлив да изрече на глас.
Подръпна леко долната устна на Кларк. Съжалявам.
Премести уста върху меката плът под брадичката ѝ. Бях пълен идиот.
Целуна ямката на врата ѝ. Желая те.
Дишането на Кларк се учести и всеки път когато Белами целуваше различна част от тялото ѝ, тя потръпваше.
Младежът наведе устни до ухото ѝ. Обичам те.
Не беше достатъчно. Искаше тя да го чуе как ѝ го казва. Искаше той да се чуе да ѝ го казва. Белами се отдръпна и пое лицето на Кларк в ръцете си.
— Обичам те — прошепна той и се загледа в очите, които светеха от пламъците на огъня и от нещо друго.
— И аз те обичам.
Белами отново я целуна, този път малко по-настоятелно, и продължи да произнася тези думи всеки път когато целуваше нова част от тялото ѝ. Огънят продължаваше да гори до тях, младежът обгърна с длан тила на момичето и двамата легнаха на земята.
Глава 23
Кларк
Кларк отпусна глава на гърдите на Белами и се зачуди как може да се чувства толкова удобно, легнала на земята посред нощ. Обикновено трепереше под тънкото си одеяло, но топлината, обляла я в мига, в който младежът я взе в обятията си, не беше изчезнала.
Очите на Белами бяха затворени, но от време на време той или я стискаше по-здраво, или я целуваше по бузата, или прокарваше пръсти през косата ѝ. Огънят беше изгаснал и единствената светлина идваше от малкото звезди на небето, които надничаха през короните на дърветата.
Кларк се обърна на една страна, така че гърбът ѝ да е опрян в гърдите на Белами. Момчето реагира, като я стисна по-здраво и я придърпа към себе си, но този път действията му бяха по-скоро рефлекс. От равномерното му, спокойно дишане можеше да се разбере, че той спи.