Някаква слаба светлина ѝ намигна в мрака. Може би огънят в края на краищата не беше изгаснал? Ала не, стори ѝ се, че светилото идваше от няколкостотин метра, близо до скалното образувание, което стърчеше над хълма.
Сърцето заби силно в гърдите на Кларк и тя се обърна към Белами.
— Хей — прошепна в ухото му, — събуди се. — Когато това не помогна, тя го хвана за рамото и нежно го разтресе. — Белами. — Главата му се килна на една страна и той изхърка звучно. — Белами! — Момичето рязко се изправи до седнало положение и се отскубна от хватката му.
Младежът отвори очи.
— Какво? — попита той и запримигва сънено. — Какво става? — Когато видя изражението на лицето ѝ, притеснението му прогони сънливостта и той също седна. — Добре ли си?
Кларк посочи към светлината.
— Какво мислиш, че е това?
Въпреки мрака Кларк видя как очите на Белами се присвиха.
— Нямам представа. — Момчето посегна към лъка, който беше оставило до себе си, преди да си легнат, и стана на крака. — Да отидем да разберем.
Кларк го хвана за ръката.
— Чакай малко, трябва ни план.
Белами се ухили насреща ѝ.
— План? Планът ни е да разберем какво е онова. Хайде.
Тръгнаха през дърветата към светлината, която ставаше все по-ярка с приближаването им. Беше електрическа, осъзна Кларк — светеше в перфектен кръг и къпеше близките дървета с топло жълто сияние.
— Кларк — обади се Белами, а гласът му беше изпълнен с тревога. Той я хвана и я накара да спре. — Не съм много сигурен какво правим. Може би трябва да изчакаме утрото.
— Няма начин. — Намираха се прекалено близо, за да се откажат в последния момент, преди да разберат какво се крие там.
Светлинният източник беше топъл и най-вероятно направен от метал. Момичето се надигна на пръсти, за да го достигне, и осъзна, че е крушка, затворена в някакво подобие на клетка — имаше решетки в предната част, все едно светлината беше създание, което може да избяга.
— Какво, по дяволите, е това? — чу Белами да мълви до нея. — Не може да е останало от Изхода, нали?
Кларк поклати глава.
— Няма начин. Щеше да е изгоряло много, много отдавна. — Момичето отстъпи крачка назад и ахна.
— Какво? — попита Белами учудено. — Какво има?
Образуванието не беше просто една голяма скала. В земята бяха издълбани стъпала, водещи надолу към вътрешността хълма. Кларк не се замисли и за миг. Тръгна към тях.
Видя как Белами застина насред жълтата светлина.
— Няма начин, Кларк. Няма да ходиш никъде, докато не придобием представа какво, да го вземат мътните, е всичко това.
Момичето присви очи към нещо на стълбите, което в началото беше помислила за сянка, и се наведе, за да го огледа по-добре. Представляваше метална табела — стара и избеляла, — на която имаше надпис. Примижа отново.
— Маунт Уедър — прочете на глас.
— Какво означава това? — попита Белами.
Връхлетяха я спомени и тя бързо скочи на крака.
— Знам къде се намираме! — заяви въодушевено момичето. — Те ми разказаха за това място!
— Кой? — Младежът ставаше все по-нетърпелив. — Кой ти разказа за това място, Кларк?
— Родителите ми — отвърна меко тя.
Белами се ококори насреща ѝ, когато му сподели всичко, което помнеше за Маунт Уедър — как е бил проектиран като убежище за американското правителство по време на кризи.
— Родителите ми казаха, че никой не успял да стигне дотук навреме.
— Може би някой все пак е стигнал — констатира младежът. — Възможно ли е хората вътре да са преживели Катаклизма? Криейки се под земята?
Кларк кимна.
— Имам усещането, че онези, които са слезли долу, никога не са напускали планетата. Мисля, че земнородните живеят там.
Белами погледна към стъпалата, а после отново към момичето.
— Какво чакаме? — попита я, щом видя, че тя не помръдва. — Да вървим да поговорим с тях.
Кларк го хвана за ръката и заедно се спуснаха по стъпалата в непрогледния мрак.
Глава 24
Уелс
Уелс се облегна на ствола на дървото и потръпна, когато изтощените му мускули се обадиха. Зазоряваше се, но той не можа да мигне цяла нощ. Отказа се от опитите си да заспи и предложи на едно момче с размътен поглед да поеме смяната му. То веднага се съгласи и му благодари.
Очите на Уелс се преместиха към гробището, където нова купчинка с пръст се надигаше от тревата като белег. Момчето беше прекарало по-голямата част от нощта до гроба на Прия, който украси с цветя, макар да не успя да ги подреди толкова красиво, колкото самата Прия или Моли биха сторили. Помисли си с облекчение, че поне треската на малкото момиче най-накрая беше преминала. Преди да тръгне, Кларк бе помолила Саша да разкаже на Уелс за „зимната сянка“ и единственото хубаво събитие в деня му беше, когато обясни на всички в болничната колиба, че ще се оправят веднага след като растението напусне организмите им.