Погледна отново към грубата надгробна плоча, на която не пишеше нищо друго освен ПРИЯ. Дори не знаеше каква е фамилията ѝ, защо беше осъдена и дали се беше влюбвала някога. Щяха ли родителите ѝ изобщо да разберат, че е умряла? Ако гривните все още работеха, навярно имаше шанс вече да им го бяха съобщили. Ако ли не, Уелс щеше да ги чака да дойдат на Земята. Представи си жена, която прилича на Прия, да слиза от транспортния кораб и да се оглежда наоколо с големите си кафяви очи в търсене на дъщерята, която ѝ бяха отнели — докато другите родители прегръщаха децата си, Уелс трябваше да заведе майката на момичето до гроба ѝ.
Една клонка се пречупи и младежът веднага се изпъна, за да огледа гората за евентуална заплаха, но си каза, че навярно е била заблудила се катерица. Макар да не искаше да си го признае, се надяваше да е Саша.
Знаеше, че е пълен идиот. Момичето нямаше да се появи по магически начин само защото не можеше да си я избие от главата. Взе правилното решение, като я пусна да си ходи. Щеше му се само да я беше попитал къде живеят нейните хора и дали има намерение отново да се върне с лагера. Ами ако никога повече не я видеше?
В ума му се образува друга мисъл, която отказваше да си тръгне. Възможно ли беше Саша да не мисли никое от нещата, които му каза? Целувката ѝ да е била просто част от плана ѝ за бягство?
От поляната се разнесоха викове, които го извадиха от ступора му. Това не бяха обичайните сутрешни крясъци от рода на „махни си ръцете от закуската ми“ или „ако не донесеш вода, ще те убия“. Уелс се изправи на крака и се насочи към глъчката. Имаше усещането, че знае за какво е суматохата.
Около болничната колиба се беше струпала група младежи и когато синът на канцлера се приближи до нея, две дузини лица се обърнаха към него. Повечето от тях изглеждаха объркани, но някои бяха зачервени от гняв.
— Няма я — изсъска Греъм и се насочи към Уелс.
За един кратък миг Уелс смяташе да се прави на луд и да се преструва, че няма представа как е избягала Саша. Знаеше обаче какво би казал баща му за подобна проява. Един истински водач заставаше зад грешките си, а не хвърляше вината върху другите. Не че момчето смяташе освобождаването на земнородната за грешка.
— Каза, че ще я върнеш обратно, а след това си я пуснал. — Греъм огледа скупчилите се хора, за да се увери, че думите му ще ги накарат да възнегодуват.
— Какво си мислеше, Уелс? — попита Антонио с ококорени очи. — Тя беше единственото ни преимущество пред земнородните. Онези, които убиха Ашър и Прия. Сега какво ще им попречи да ни избият всички?
— Даже не знаем къде се намират хората на Саша, но я си представете, ако бяха разбрали, че сме я отвлекли. Освен това не те убиха Ашър и Прия — възпротиви се Уелс. — Били са другата група земнородни. Онези, жестоките.
— Това ти е казала тя — намеси се едно момиче. Синът на канцлера се обърна и видя, че Кендъл се е вторачила в него със смесица от ужас и съжаление. — Така и не получихме доказателство на думите ѝ, нали? — изражението на лицето ѝ издаваше недвусмислено мислите ѝ — тя смяташе, че Уелс е бил изигран.
— Просто си признай! — излая Греъм. — Пусна я да си ходи, нали?
— Да — отвърна синът на канцлера със спокоен глас. — Пуснах я. Взех правилното решение. Тя не знаеше къде е Октавия и нямаше да постигнем нищо, като я държим пленничка тук. Не можем безпричинно да затваряме хората.
— Сериозно ли говориш? — учуди се Антонио и се опули насреща му. Обичайно веселото му лице беше помръкнало от ярост, когато направи жест към тълпата. — Твоят баща ни затвори всички за къде-къде по-малки нарушения.
— Ти какво предлагаш? — попита го Уелс, а тонът му се беше повишил заради раздразнението му. — Да продължаваме да повтаряме същите грешки? Имаме шанса да направим нещо различно. Нещо по-добро.
Греъм изсумтя.
— Зарежи глупостите, Уелс. Знаем, че единственото, което ти „оправяш“, е онази мутирала земнородна курва.
Гневът, който синът на канцлера се опитваше да потисне до момента, се надигна в гърдите му и той се хвърли обезумял към другото момче със свити юмруци. Преди да успее да изтрие самодоволната усмивка от лицето на този задник, Ерик и още едно хлапе от „Аркадия“ извиха ръцете му зад гърба.