— Остави го, Уелс! — изкрещя Ерик.
— Виждате ли? — Греъм се обърна към останалите, като видимо ликуваше. — Видяхте ли това? Смятам, че показа достатъчно ясно на кого е лоялен.
Не думите на момчето боляха, а погледите на останалите. Повечето от тях се взираха в Уелс така, все едно вярваха на Греъм, а бяха отвратени от самия него.
Устните на Кендъл потреперваха. Лицето на Ерик беше почервеняло от яд. Антонио се беше намръщил. Синът на канцлера се обърна да потърси Кларк, но си спомни, че нея я нямаше. Беше взел правилното решение. Защо никой не го разбираше?
Може би не е било правилното решение, възпротиви се един глас в главата му. В края на краищата дори и най-великите водачи допускаха грешки.
Когато полковникът отмина неговата единица, Уелс въздъхна и откопча най-горното копче на униформата си. Не му отне много време да осъзнае, че облеклото, на което толкова се възхищаваше като дете, в действителност беше нелепо. Само защото войниците на Земята някога са били облечени така, не означаваше, че и те трябва да носят същите дрехи в Космоса.
— Уха, я вижте. Джаха се прави на бунтар — подигра му се един от колегите му кадети. — Не знаеш ли какво се случва с офицерите, които нарушават дрескода?
Уелс не му обърна внимание. Докато останалите войници изглеждаха изпълнени с енергия по време на тренировките на „Уолдън“, за него самия те бяха много изморителни. Не от физическа гледна точка — харесваше му да бяга на гравитационната пътека, допадаха му и спарингите между военните упражнения. Останалата част от обучението го изтощаваше: нахлуването в жилищни единици, спирането на случайни купувачи за разпит на Пункта за обмяна. Защо смятаха, че всеки един човек на кораба е престъпник?
— Внимание! — провикна се отново полковникът.
Уелс автоматично изпъна рамене, вирна брадичка и застана на позиция, когато кадетите сформираха права линия надолу по коридора.
— Свободно, полковник — разнесе се гласът на канцлера. — Не съм тук, за да инспектирам войниците. — Очите на Уелс бяха насочени право напред, но можеше да почувства тежестта на погледа на баща си. — Което е хубаво, като гледам как изглеждат някои от тях. — Младежът настръхна, знаеше точно за кого говори управникът.
— Сър. — Полковникът понижи глас. — Кой ви охранява днес?
— Тук съм неофициално, така че дойдох сам. — Уелс рискува да хвърли един поглед към баща си и видя, че той наистина е сам — беше рядка гледка управник от този ранг да се разхожда без охрана на „Уолдън“. Другите членове на Съвета не припарваха до моста, ако до себе си нямаха поне двама охранители.
— Желаете ли няколко от кадетите да ви придружат? — попита военният, като снижи глас. — Тази сутрин имаше нов инцидент на „Аркадия“, така че според мен…
— Благодаря ви, но няма нужда — заяви баща му с тон, който сложи край на дискусията. — Приятен следобед, полковник.
— Приятен следобед, сър.
Когато стъпките на канцлера заглъхнаха зад ъгъла на коридора, военният освободи кадетите и им заповяда да се връщат на „Феникс“, на бегом. Войниците изпълниха нареждането и се понесоха тичешком към моста. Уелс не тръгна с тях — престори се, че си връзва обувката. Огледа се наоколо и видя, че никой не му обръща внимание — отдели се от групата и тръгна в посоката, в която беше поел баща му.
Криеше нещо и Уелс щеше да разбере какво е то. Още днес.
Младежът забави крачка, когато зърна баща си да завива зад друг ъгъл — и видя нещо, което не бе очаквал.
Канцлерът беше застанал пред Възпоменателната стена, разположена в коридора на най-старата част на „Уолдън“, която през вековете се беше превърнала в паметник за всички починали на Колонията. Най-горните имена бяха изписани с големи букви от семействата и близките на загиналите. С течение на времето и с намаляването на свободното пространство новите имена бяха издълбавани върху старите и така, докато някои от тях не бяха станали едва забележими.
Уелс нямаше представа какво търси баща му тук. Канцлерът посещаваше това място само по време на официални церемонии, когато идваше да почете споминали се членове на Съвета. Момчето никога не го беше виждало да ходи дотук сам.
Канцлерът се пресегна и проследи вдлъбнатините на едно от имената. Раменете му увиснаха — от него се излъчваше тъга, която Уелс никога не беше виждал.