— Надявам се да бъдете — отвърна Уелс, изненадан от искреността и липсата на гняв в гласа си.
Без да поглежда към никого, младежът се обърна и отиде да опакова багажа си за последен път.
Глава 25
Белами
Стълбите водеха надолу до огромна метална врата, вградена в скалната стена. Разполагаше с голяма, непробиваема ключалка, но самата порта беше отворена.
— Май няма голяма полза от нея, не мислиш ли? — Белами посочи към разстоянието между вратата и скалата.
— Честно казано — започна Кларк и се надвеси за по-добър изглед, — доскоро са били единствените хора на цялата планета. Нямало е от кого да се крият.
— Виждаш ли нещо? — попита младежът, като се опитваше да държи безпокойството далеч от гласа си. Надяваше се да хване земнородните, отвлекли Октавия, на открито. Дори и отчаян човек като него знаеше, че няма да е особено умно да се натресе направо в бърлогата на враговете си посред нощ. Когато обаче Кларк си наумеше нещо, нямаше шанс да я разубеди, а Белами не възнамеряваше да я пуска сама.
— Все още нищо. — Момичето се извъртя и изражението ѝ омекна, когато забеляза разтревожения му поглед. — Благодаря ти — промълви тихо тя. — Че правиш това. Че си тук до мен.
Белами само кимна.
— Добре ли си? — попита го Кларк.
— Екстра бонбонче съм.
Момичето се пресегна и стисна ръката му.
— Не се ли вълнуваш? Най-накрая ще се срещнеш с хора, които могат да разберат странния ти, староземски сленг.
Белами си наложи да се усмихне, но когато заговори, гласът му беше сериозен.
— Мислиш ли, че ни очакват?
— Не, не точно. Саша ми сподели, че ще се радват да ни помогнат.
Младежът кимна и се опита да скрие страха си. Знаеше, че ако тази нощ нещо се случеше с него и Кларк, никой повече нямаше да ги види.
— Хайде да го направим тогава.
Момичето отвори вратата и се стресна, когато ръждясалите ѝ панти изскърцаха в тихата нощ. Тя се промъкна през отвора и направи знак на Белами да я последва.
Вътре беше тъмно, но не и пълен мрак. Стелеше се някаква приглушена светлина, но Белами не виждаше откъде идва.
Кларк го хвана за ръката и заедно се запромъкваха през тунела, издълбан в скалата. След няколко крачки подът се спускаше рязко надолу и двамата трябваше да забавят ход, за да не изгубят равновесие и да се търкулнат на дъното на пещерата. Въздухът тук беше доста по-хладен, отколкото навън, а и миришеше по различен начин — бе влажен и минерален, а не горски и сух.
Белами си пое дълбоко дъх и си наложи да върви бавно. Седмиците, прекарани в лов, бяха променили походката му — стъпките му като че ли се носеха безшумно по земята. На Кларк това явно ѝ се удаваше по природа.
Момичето се спъна, изохка и той я придърпа към себе си.
— Добре ли си? — Сърцето на Белами биеше толкова силно — чак имаше чувството, че иска да го издаде на земнородните.
— Добре съм — прошепна Кларк, но не го пусна. — Просто… тук потъва надолу. — Каменният под отстъпваше място на стръмно метално стълбище.
Тръгнаха бавно по него, като внимателно стъпваха по кривящите се надолу стъпала. Трудно им беше да виждат в мрака, но имаха усещането, че се въртят по спирала в безкрайно дълбока каверна. Стените бяха влажни и каменни и колкото повече слизаха, толкова по-студен ставаше въздухът.
Когато стълбището почти свърши, Белами се сети за онова, което Кларк му каза за Маунт Уедър. Опита се да си представи какво ли е било да бягаш на сляпо към безопасността на един подземен бункер, като същевременно казваш сбогом на слънцето, небето и света, който познаваш и който си решил да замениш с мрака. Какво ли са си мислили първите хора, слезли по тези стълби? Дали са въздъхнали, облекчени от късмета си, или са посърнали от тъга по всички онези, които са оставили навън?
— Според теб всеки път ли изкачват и се спускат по тези стъпала, когато напускат мястото? — прошепна Кларк.
— Може би има и друг вход — предположи Белами. — В противен случай, защо не сме срещнали никой от тях досега? — Щом стигнаха дъното, двамата замлъкнаха: самотното ехо на стъпките им беше много по-красноречиво от думите им.
Стълбището свършваше пред огромно празно пространство, което приличаше повече на пещера, отколкото на убежище, където от векове живееха хора. Белами застина и сграбчи ръката на Кларк, когато чу друго ехо да се носи в мрака.
— Какво беше това? — прошепна той, местейки глава във всички посоки. — Дали някой идва?
Момичето нежно разтърси ръката му и го пусна, след което пристъпи напред.