— Не… — Звучеше по-скоро любопитна, отколкото изплашена. — Това е вода. Виж сталактитите. — Тя посочи към заострените скални образувания над тях. — Кондензацията се събира на скалата и след това капе в някакъв резервоар. Предполагам, че така са се снабдявали с питейна вода по време на ядрената зима.
— Хайде да продължаваме напред — предложи Белами и я хвана за ръката. Дръпна я към един отвор в скалата, който водеше до коридор с потъмнели метални стени, подобни на онези на „Уолдън“. Дълги ивици светлина обхождаха целия таван, кабели се подаваха през пукнатините на пластмасови капаци.
— Белами — дръпна го Кларк задъхано. — Виж.
На стената имаше пластмасова кутия като онези на Колонията, зад които бяха заключени контролни табла. Вместо циферблат с бутони обаче тук имаше знак. В горната му част беше изобразен орел в кръг, който в единия си крак беше стиснал растение, а в другия — колчан със стрели. Под него в две колони бяха изписани думите ЙЕРАРХИЧНА СТРУКТУРА. Тази отляво съдържаше дълъг списък с титли: Президент на Съединените американски щати, Вицепрезидент на Съединените американски щати, Говорител на Белия дом и така нататък.
До всяка титла беше написано В БЕЗОПАСНОСТ, В НЕИЗВЕСТНОСТ… и МЪРТЪВ.
Някой беше оградил мъртъв в черно за първите шест длъжности. Министърът на вътрешните работи първоначално е бил отбелязан В БЕЗОПАСНОСТ, но след това някой го беше зачеркнал и беше добавил МЪРТЪВ — отново го беше оградил, но в синьо.
— Защо никой не го е махнал досега? — попита Белами и докосна с пръст пластмасовата кутия.
Кларк се обърна към него.
— Ти би ли го махнал? — попита го тя тихо.
— Не. Не бих го сторил.
Продължиха мълчаливо надолу по коридора, докато не стигнаха до едно разклонение. Там също имаше огромен знак, само дето този не се намираше зад пластмасова кутия.
— Крематориум? — прочете на глас Белами и едва не се разтрепери.
— Мисля, че има смисъл. Не можеш да изхвърлиш мъртвите в Космоса, нито пък да ги заровиш в скалата.
— Къде живеят тези хора? — възкликна младежът. — Как така все още не сме видели никого?
— Може би всички спят?
— Къде? В крематориума ли?
— Да продължаваме да се движим — настоя Кларк, без да обръща внимание на забележката му.
Вдясно от тях започна да присветва червена светлина.
— Вероятно не е добър знак — констатира Белами и стегна хватката си около ръката на Кларк, готов всеки момент да хукне да бяга с нея.
— Всичко е наред — отвърна тя, макар вече да се беше отдалечила от мигащата лампичка. — Предполагам, че е някакъв таймер или нещо подобно.
Звукът от приближаващи стъпки накара и двама им да застинат.
— Мисля, че някой идва — каза момичето, очите ѝ се стрелкаха между Белами и края на коридора.
Младежът я дръпна зад себе си, свали лъка от рамото си и посегна за една от стрелите.
— Недей — изсъска му Кларк и се дръпна на една страна. — Трябва да им покажем, че идваме с мир.
Звукът от стъпките се усилваше.
— Няма да рискувам — заяви Белами и отново застана пред нея.
В дъното на коридора се появиха четири фигури. Двама мъже и две жени. Бяха облечени по подобен на Саша начин — всичките в черно и сиво, само дето тези тук не носеха козина върху себе си.
В ръцете си държаха пистолети.
За един мъчително дълъг момент те се пулеха в Кларк и Белами с объркани изражения.
След това се провикнаха и хукнаха към тях.
— Кларк, изчезвай — нареди младежът, издърпа тетивата на лъка и се прицели. — Ще ги задържа.
— Не! — провикна се момичето. — Не можеш. Не стреляй по тях!
— Кларк! Мърдай! — изкрещя Белами и се опита да я изблъска с рамо.
— Белами, свали лъка. — Гласът на Кларк беше изпълнен с ужас. — Моля те. Трябва да ми се довериш.
Младежът се подвоуми точно толкова дълго, колкото Кларк да се плъзне покрай ръката му и да застане пред него с вдигнати напред ръце.
— Носим съобщение от Саша — провикна се Кларк. Гласът ѝ беше висок и уверен, макар цялото ѝ тяло да трепереше. — Тя ни прати тук.
Нямаха възможност да разберат дали земнородните бяха чули името. Странен свистящ звук изпълни въздуха и Белами почувства как нещо ужили горната част на ръката му.