Тогава всичко потъна в мрак.
Глава 26
Глас
На палубата за излитане бяха скупчени стотици тела и още стотици се натискаха да стъпят на нея от рампата. Имаше повече от хиляда души, които се бутаха в края на кораба и изпълваха въздуха със задушаваща смесица от пот, кръв и страх.
Глас и Соня едва бяха стигнали до палубата. Бяха най-отзад и тълпата ги избутваше към рампата, от която дойдоха. Майка ѝ изобщо не можеше да стъпва на единия си крак, така че Глас я беше прихванала, но нямаше нужда от това. Хората бяха толкова плътно притиснати едни в други, че дори да изгубеше равновесие, Соня нямаше да падне.
Във всеки един момент морето от тела се надигаше в една или друга посока и жителите на „Феникс“, „Аркадия“ и „Уолдън“ все повече и повече заприличваха на вълна от плът.
Глас се надигна на пръсти и видя как хората се опитваха да си проправят път до един от шестте останали транспортни кораба. Машините бяха претъпкани до безобразие и от тях постоянно падаха хора.
Момичето примигна няколко пъти, за да прогони сълзите от очите си и да преброи отново. Шест. Спасителните кораби трябваше да са седем. Единият, от който избяга и който се предполагаше, че ще отведе нея, Уелс и другите затворници на Земята, беше отлетял, разбира се. Но какво се беше случило със седмия?
Дори обаче да имаше дузина спасителни кораби, Глас и майка ѝ нямаше да успеят да се качат на нито един от тях, ако не продължаха да си проправят път напред. Момичето се чувстваше слабо и неподвижно. С всяка следваща крачка през цялото ѝ тяло преминаваше болезнена вълна при спомена за отвратената физиономия на Люк, сърцето ѝ се беше разбило на парчета и тя се опитваше с всички сили да ги задържи на мястото им.
Когато се обърна към майки си, Глас осъзна, че няма избор. Не трябваше да мисли за случилото се с Люк, не и сега. Сърцето на Соня също беше разбито преди време, но разликата между тях бе, че тогава майка ѝ не се опита да събере парчетата. Глас беше сторила това вместо нея. Без нея Соня нямаше да се бори за място в спасителния кораб, а тя не можеше да позволи това да се случи.
Момичето стисна по-силно хватката си около кръста на майка си.
— Хайде. Да продължаваме да се движим. Стъпка по стъпка. — Нямаше накъде да мръднат, но някак си Глас и Соня успяваха да се проврат между раменете на хората и лактите им.
Момичето ахна, но не погледна надолу, когато стъпи върху нещо месесто. Не сваляше очи от предната част на палубата за излитане и стискаше майка си здраво за ръката, докато си проправяха път през стената от тела.
Минаха покрай една жена, чиято рокля беше напоена с кръв. По начина, по който стискаше ръката си, Глас предположи, че е била уцелена от един от куршумите на пазачите. Лицето ѝ беше бледо и тя се полюляваше напред-назад, макар да нямаше достатъчно място, където да падне.
Продължавай напред.
Глас едва не изпищя от ужас, когато мина покрай жената и кървавият ѝ ръкав се допря в голата ѝ ръка.
Продължавай напред.
Някакъв мъж държеше малко момиченце в едната си ръка и вързоп с дрехи в другата — товарът му беше толкова голям, че му пречеше да върви през тълпата. Пусни чантата, искаше да му каже Глас, но не изрече нищо на глас. Целта ѝ беше да качи майка си в транспортния кораб. Само това имаше значение за нея сега.
Продължавай напред.
Едно малко момче, почти бебе, стоеше на земята — беше прекалено изплашено и стреснато, за да стори нещо различно от това да плаче и да размахва пълничките си ръчички във въздуха. Навярно е било изблъскано от тълпата и родителите му са го изгубили? Или може би е било изоставено в момент на паника?
Глас усети как гърдите ѝ се свиват и болка залива празното пространство зад сърцето ѝ, което така и не се излекува. Тя стисна по-здраво ръката на Соня и протегна другата си към детето. Точно преди да докосне разперената длан, се надигна нова вълна и Глас беше пометена в противоположната посока.
Момичето си позволи да си поеме дъх и отново се забута в тълпата. Когато се обърна да види момченцето, то беше скрито от вълната от хора.
Продължавай напред.
Когато стигнаха до центъра на палубата за излитане, най-близкият транспортен кораб беше претъпкан с пътници, далеч надхвърлящи бройката, за която беше предназначен. Хората бяха заели всеки възможен сантиметър пространство, бяха се наредили по възможно най-оптималния начин. Глас знаеше, че да се превозват толкова много пасажери е изключително опасно — всеки, който не беше вързан с колан, щеше да бъде пометен към стените, когато корабът започнеше да се спуска. Със сигурност щяха да умрат, но щяха да повлекат и някои от пътниците на седалките със себе си. Никой не възпираше подобно струпване, нито пък някой сваляше излишните пасажери. Тук нямаше командири.