Нов звук се присъедини към хора от писъци и викове. В началото Глас си помисли, че си е въобразила, но когато се обърна назад, забеляза музиканта, когото видя в началото на рампата. Той беше поставил цигулката под брадичката си и прокарваше лъка ѝ по струните. С близо хиляда души между него и най-близкия спасителен кораб човекът беше осъзнал, че няма шанс да успее. Вместо да се предава на паниката, той беше избрал да завърши живота си, правейки онова, което обичаше най-много.
Очите на мъжа бяха затворени, самият той се беше откъснал от обърканите погледи и гневните подигравки на околните. Когато мелодията се понесе, лицата на всички омекнаха. Нежните трели на инструмента прокудиха болката от гърдите им. Смазващият страх се превърна в споделено бреме и за момент безизходицата им се видя като нещо, което можеха да посрещнат заедно.
Глас се огледа на всички страни в отчаяно търсене на Люк. Тъй като младежът беше отгледан на „Уолдън“, никога не бе посещавал концертите за Деня на възпоменанието, а на нея така ѝ се искаше да чуе музиката. Ако му беше писано да умре тази нощ, желаеше последният му миг да е изпълнен с нещо различно от любовна мъка.
През помещението се разнесе звуков сигнал, който развали магията на музиката. Вратата на най-далечния транспортен кораб почна да се затваря. Няколкото души, които се опитваха да влязат в него, тръгнаха френетично да се бутат напред — отчаяно се мъчеха да се качат на борда, преди машината да е излетяла.
— Чакайте! — изпищя една жена и се откъсна от тълпата в посока към кораба. — Синът ми е там!
— Спрете я! — провикна се друг глас. Няколко души се спуснаха към нея в опит да ѝ пресекат пътя, но бяха закъснели. Тя влезе във въздушния шлюз, но не и в транспортния кораб. Когато жената осъзна в какъв капан е попаднала, се обърна и отчаяно заблъска по вратата на помещението. Последва нов сигнал, а после настана тишина.
Корабът зад жената се отдели от Колонията и пое към синьо-сивата сфера, наречена Земя. В тълпата се надигна вълна от ужасени възгласи.
Жертвата полетя през отвора, лицето ѝ беше изкривено от писък, който никой в кораба не можеше да чуе. Тя замаха бясно с ръце и крака, все едно смяташе, че може да се хване за нещо и да се изтегли навътре във въздушния шлюз. Само след няколко секунди престана да се движи и лицето ѝ стана кървавочервено. Глас се извърна, но недостатъчно бързо. С периферното си зрение мерна уголемения, подут морав крак на жената, преди тя да се изгуби от поглед.
Прозвуча нов сигнал и следващият транспортен кораб започна да набира пътници. Останаха само четири от тях. Безумието на тълпата беше достигнало своя пик, палубата за излитане бе погълната от смърт и тъга.
Глас стисна зъби, дръпна силно майка си точно когато морето от тела ги избута още по-близо до рампата. Третият транспортен кораб се отдели от главния кораб и излетя. Една червенокоска се блъсна в тях и когато ги отмина, момичето осъзна, че това е Камий. Дали и Люк беше наблизо? Опита се да извика името му, но то замря неизречено в гърлото ѝ.
— Глас — понесе се гласът на майка ѝ зад нея. Имаше чувството, че е изминала цяла вечност, откакто Соня проговори за последно. — Няма да успеем. Не и заедно. Трябва да…
— Не! — проплака Глас, забеляза празно пространство в тълпата, и се насочи към него. В този момент видя как Камий избута едно слабо момченце от транспортния кораб и зае мястото му. Уплашените стонове на майка му се разнесоха по палубата, когато вратите се затвориха.
— Отместете се! — изкрещя груб глас. Момичето се завъртя и видя, че по рампата бягаха група пазачи, чиито ботуши тропаха в пълен синхрон, докато придружаваха няколко цивилни до палубата за излитане. Един от тях беше вицеканцлерът.
Никой не обърна внимание на заповедта на пазачите. Масата от тела продължаваше да се бута напред към останалите спускателни кораби. Военните си проправяха път, като избутваха хората с прикладите на оръжията си.
— Разкарайте се!
Минаха точно покрай Глас и майка ѝ. Вицеканцлер Роудс видя Соня и на лицето му се изписа изражение, което момичето не можа да разчете. Той се спря, прошепна нещо на един от пазачите и посочи към майка ѝ.
Тълпата се разпръсна, когато трима военни връхлетяха към тях. Преди Глас да има време да реагира, мъжете сграбчиха нея и Соня и ги поведоха към последния останал спасителен кораб.