— Разбира се — кимна Саша. — Обещавам да го сторя.
Кларк и Белами я последваха по един слабо осветен коридор. Повечето от вратите, покрай които минаха, бяха затворени, но когато момичето видя една отворена, се спря, за да разгледа какво има вътре.
Помещението представляваше болнична стая или нещо подобно. Оборудването приличаше на онова, с което разполагаха на „Феникс“ — разпозна апарат за кръвно налягане, респиратори и рентген. Тесните болнични легла бяха покрити с износени, несъразмерни одеяла или, в един от случаите, с животинска кожа.
Най-странно от всичко беше, че помещението изглеждаше празно — нямаше доктори, медицински сестри или пациенти. В интерес на истината, не бяха видели жива душа по коридорите, по които ги водеше Саша.
— Имам спомен как ми каза, че тук живеят стотици от вас. Къде са всички? — попита Кларк; любопитството ѝ бързо беше надделяло над безпокойството.
Белами също се беше поотпуснал.
— Навярно са навън и отвличат още от хората ни — вметна той.
Земнородната спря и се обърна към Кларк:
— Всъщност никой не живее тук долу от петдесет години насам. Бункерът се използва предимно като склад за генераторите и медицинското оборудване, както и за други неща, които не могат да се преместят на повърхността.
— Къде живеете тогава? — попита Кларк.
— Ще ви покажа. Елате. — Саша ги поведе към един завой, покрай друга отворена врата, пълна с празни метални клетки, които Кларк се надяваше някога да са приютявали животни, след което се спря пред някаква стълба, която продължаваше нагоре през отвор на тавана.
— След вас — рече земнородната и посочи към стъпалата.
— Трябва да сме полудели, за да тръгнем първи — заяви Белами и хвана приятелката си за ръката.
Саша погледна първо единия, а после и другия, стисна устни и стъпи на едно от първите стъпала. Изкачи стълбата толкова бързо, че сякаш се изпари във въздуха, след което ги повика да я последват.
— Път на дамите — каза Белами и направи знак на Кларк. — Ще бъда точно зад теб.
Изкачването на стъпалата беше много по-трудно, отколкото ѝ се стори, когато земнородната се покатери преди нея. Може би причината бяха треперещите ѝ ръце — даваше всичко от себе си, за да не се изплъзне от метала.
Стълбата продължаваше нагоре в някакво подобие на въздушна шахта, почти вертикален тунел. Беше толкова тесен, че Кларк почувства как ризата ѝ се остъргва в скалната стена. Момичето затвори очи и продължи да се изкачва, представи си, че се катери в Колонията, а не под тонове камък, които заплашваха да я задушат, да я притискат, докато станеше невъзможно да си поеме въздух. Ръцете ѝ се бяха изпотили и тя се опита да ги избърше в дрехата си — страхуваше се, че всеки момент може да се изплъзне и да се стовари върху Белами. Трябваше да успокои дишането си.
След известно време, което ѝ се стори цяла вечност, съзря над себе си дневна светлина.
Когато се хвана за последното стъпало, една ръка се подаде към нея. Кларк беше толкова изморена, че я хвана, без да се замисли, и позволи на Саша да я издърпа на тревата.
Докато се опитваше да си поеме въздух и се изправи несигурно на краката си, земнородната помогна на Белами.
— Всеки ден ли изкачвате това чудо? — изпъшка младежът, постави ръцете на коленете си и пое дълбока глътка от хладния сутрешен въздух.
— Разполагаме с доста по-лесен вход. Просто си помислих, че ще оцените гледката оттук — усмихна се насреща им Саша. Стояха на върха на някакъв хълм, който гледаше към долина, изпълнена с дървени постройки. Наоколо имаше десетки малки къщички, чиито тесни комини изпращаха стълбове пушек във въздуха, една по-голяма сграда, която навярно играеше ролята на Заседателна зала, и няколко заграждения с пасящи животни.
Кларк не можеше да отлепи очи от хората. Те бяха навсякъде: носеха кошове пълни със зеленчуци, бутаха огромни купчинки с дърва за огрев в странни колички, вървяха по улиците и се поздравяваха един друг. Децата се смееха, докато играеха на пътя, а после се криеха зад къщите.
Кларк се обърна към Белами и видя същия изумен поглед в неговите очи. Поне едно беше сигурно — и двамата бяха загубили и ума, и дума.
— Елате — повика ги Саша и тръгна надолу по хълма. — Баща ми ни очаква.
Този път никой от двама им не се възпротиви. Белами хвана Кларк за ръката и последваха земнородната надолу по склона.
Преди да стигнат до дестинацията си, няколко от жителите на това място се спряха, за да ги огледат. Когато тръгнаха по един от черните пътища, имаха чувството, че цялото селище се е събрало, за да зърне Кларк и Белами.