— Белами — започна тя, като търсеше най-подходящите думи, но спря в мига, в който видя нещо да проблясва от мрачните дълбини на гората. Кларк беше наясно, че трябва да продължат да се движат, че не можеха да си позволят да изгубят още ценно време. И все пак начинът, по който онова блещукаше, накара момичето да спре.
— Белами, там има нещо — предупреди тя и тръгна по посока на предмета.
Около корените на едно голямо дърво бяха разхвърляни странни парчета. Кларк приклекна, за да ги огледа по-добре, и осъзна, че са направени от метал. Момичето вдиша дълбоко и протегна пръст към едно от тях — беше дълго и закривено. От какво ли беше част то? И как се беше озовало тук, насред гората?
— Кларк? — изкрещя Белами. — Къде отиде?
— Тук съм — отвърна тя. — Трябва да видиш това.
Младежът безшумно се материализира до нея.
— Какво става? — попита той, дишаше тежко, а в гласа му се усещаше тревога. — Не може да изчезваш така. Трябва да се движим заедно.
— Виж. — Кларк вдигна едно парче метал и го задържа на лунната светлина. — Как ли е успяло да оцелее след Катаклизма?
Белами пристъпваше от крак на крак.
— Нямам представа — отвърна той. — Може ли вече да продължим? Не искам да изгубя следата.
Кларк тъкмо щеше да остави странния артефакт обратно на земята, когато забеляза две познати букви, издълбани в метала. ТГ. „Трилиън Галактик“.
— Боже мой — измърмори момичето. — Дошло е от Колонията.
— Какво? — Белами приклекна до нея. — Сигурно е част от кораба ни, нали?
Кларк поклати глава.
— Не мисля. Намираме се поне на шест километра от лагера. Няма начин това парче да е останка от катастрофата. Поне не от нашата катастрофа.
Изведнъж Кларк се почувства дезориентирана, все едно се опитваше да различи сън от реалност.
— Има и други парчета, разпръснати наоколо. Може би те са от… — Момичето спря да говори и вместо това изпищя, когато силна болка проряза дясната ѝ ръка.
— Кларк? Добре ли си?
Усети, че Белами я подхвана, но не можеше да погледне към него. Очите ѝ бяха впити в нещото на земята.
То беше дълго, тъмно, тънко и се гърчеше.
Кларк се опита да посочи странния обект на Белами, но осъзна, че е неспособна да помръдне.
— Кларк! Какво има? — изкрещя момчето.
Момичето отвори уста, но от нея не излезе никакъв звук. Гърдите ѝ се стегнаха. Ръката ѝ гореше.
— Мамка му — изруга Белами. Вече дори не можеше да го види. Светът около нея беше почнал да се върти. Звезди и небе, дървета и листа плуваха в мрака. Изпепеляващата болка, която се стрелкаше по ръката ѝ, отшумя. Всичко избледняваше. Тя се облегна на Белами, след което усети, че той я вдига във въздуха. Чувстваше се лека като перце, точно както когато беше в езерото. Точно каквито бяха родителите ѝ сега.
— Кларк, остани с мен — гласът на младежа достигна до нея от някъде много далеч. Мракът я нападаше от всички страни, обгръщаше краката и ръцете ѝ в звезди.
И тогава настана тишина.
Глава 3
Глас
Глас вдигна глава от гърдите на Люк и се опита да не обръща внимание на усилието, което вложи това елементарно действие. Младежът ѝ се усмихна, докато тя се изправяше в седнало положение и пусна дългите си крака на пода. Момичето не беше сигурно дали се чувства сънено заради липсата на кислород, или заради факта, че не бе спало през по-голямата част от нощта. Когато Люк беше до нея, последното, което ѝ се искаше, бе да спи. Нямаха представа колко време им остава, така че всеки момент заедно беше безценен. Двамата бяха прекарали последните няколко вечери в прегръдките си: споделяха си шепнешком своите прелитащи мисли или просто лежаха мълчаливо, наслаждавайки се на ритъма на сърцата си.
— Може би трябва да изляза да потърся нови провизии. — Люк говореше спокойно, но и двамата знаеха колко сериозно е това, което казваше. Откакто затвориха пешеходния мост между корабите, хаосът на „Уолдън“ беше достигнал своя пик. Жителите на кораба отчаяно се опитваха да намерят храна и често прибягваха до насилие. Въоръжени с оскъдно количество протеинови пакети, Глас и Люк се барикадираха в малкия апартамент на младежа, където се опитваха да не обръщат внимание на шумотевицата в коридора — разгневените крясъци на съседите, които се биеха за остатъците от провизиите, виковете на майки, които търсеха изгубените си деца, ужасяващите хрипове на онези, които се опитваха да дишат редкия въздух.