Повечето от земнородните изглеждаха изненадани и любопитни, но имаше и такива, които ги наблюдаваха с явно подозрение и дори гняв.
— Не се тревожете за тях — весело ги успокои Саша. — Ей сега ще се пръснат.
Пред тях висок мъж стоеше до две жени, които говореха оживено, очевидно спорейки за нещо. Човекът изслуша и двете, кимна леко и не каза много. Имаше изключително къса коса и сива брада, която очертаваше изпъкналите му скули. Въпреки измъчения си вид, мъжът излъчваше сила. Когато очите му се спряха на Саша, Кларк и Белами, той се извини на двете жени и се запъти към тях с широки, уверени крачки.
— Татко. — Земнородната спря пред него. — Това са колонистите, за които ти разказах.
— Аз съм Кларк — представи се момичето, пристъпи напред и протегна ръка, без да се замисля. Все още не знаеше дали може да се довери на тези хора, но нещо в мъжа я караше да се държи учтиво. — Това е Белами.
— Макс Уолгроув — отвърна човекът и разтърси здраво ръката ѝ, след което стори същото и с тази на младежа.
— Търся сестра си — изстреля Белами без никакви излишни приказки. — Знаеш ли къде е тя?
Макс кимна и свъси чело.
— Преди малко повече от година няколко членове на нашето общество се отцепиха, защото вярваха, че ще им е по-добре да живеят според собствените си правила. Те са онези, които отвлякоха сестра ти — и най-безкомпромисно убиха две деца.
Кларк усети как стоящият до нея Белами се разочарова. Той стисна и отпусна юмруците си, а когато заговори отново, лицето му беше изопнато от опитите му да не издава емоциите в гласа си.
— Да, Саша постоянно повтаряше, че някаква „група“ се навърта наоколо. Но никой досега не ми казва как мога да открия сестра си. — Младежът скръсти ръце и изгледа водача на земнородните с присвити очи. — Откъде да знам, че не сте вие тези, които са я отвлекли?
Кларк се напрегна и се опита да изпрати предупредителен сигнал на Белами. Бащата на Саша обаче изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото обиден от обвинителния тон на момчето. Той се обърна и погледна през рамо към едно поле, заградено с дървена ограда. В далечния му край група деца играеха на гоненица. Макс вдигна ръката си във въздуха и всички те побягнаха към него.
С приближаването им Кларк осъзна, че не всички бяха деца. С тях беше и едно по-голямо момиче — дългата ѝ черна коса се развяваше зад нея, докато бягаше и се смееше насред полето.
— Октавия! — Белами се спусна към нея и само след миг момичето се озова в прегръдките му. Младежът се намираше прекалено далеч, за да разбере Кларк какво прави, но по движенията на раменете му можеше да предположи, че или се смееше, или плачеше. Навярно и двете едновременно.
Смесица от чувства се надигна в гърдите на Кларк, докато наблюдаваше тази така желана среща. Чувстваше се изключително щастлива, че Октавия е жива и здрава, но част от нея изпитваше болка при мисълта, че срещата, за която самата тя копнееше, можеше никога да не се осъществи.
Тя прогони сълзите от очите си и се обърна към Макс и Саша:
— Благодаря ви — каза тя. — Как я намерихте?
Водачът на земнородните обясни, че изпратил екип, който да следи делата на бунтовниците. Когато научили, че групата е отвлякла колонист, организирали атака, за да я освободят.
— Спасихме я миналата нощ — обясни мъжът. — Днес щях да я придружа до лагера ви, но тогава вие ни открихте. — Ъгълчето на устата му леко потрепери, сякаш мъжът се опитваше да потисне усмивката си.
— Не знам как ще ви се отблагодаря — рече Белами и се приближи към тях. Октавия беше до него. — Вие сте я спасили.
— Можеш да ми благодариш, като държиш хората си в лагера и далеч от нас. Саша ми разказа, че сте свестни люде и че сте се държали добре с нея, но не мога да рискувам да се случи нова трагедия.
— Какво точно стана последния път? — попита колебливо Кларк. Отчаяно искаше да разбере какво се е случило с родителите ѝ, но първо трябваше да научи цялата история.
— Преди малко повече от година един от вашите кораби се разби на около десет километра от тук. Винаги сме знаели за Колонията, но не сме разполагали със средствата да комуникираме с нея, така че да се натъкнем на непознати от Космоса за нас беше… изумително. Състоянието им не беше особено добро, така че се опитахме да помогнем на оцелелите. Дадохме им храна, подслон, достъп до болницата ни — всичко, от което се нуждаеха. Бяха изпратени на това място, защото знаеха за Маунт Уедър и се надяваха бункерът да им осигури укритие и провизии. Разбира се, не очакваха той все още да е обитаван.