— Имаш ли представа какво ги е довело на Земята? — попита Кларк. — Мисията беше секретна. Никой от нас не знаеше нищо за нея, докато Саша не ни сподели.
Макс кимна.
— Бяха ги изпратили да тестват нивата на радиацията и да преценят дали планетата може да поддържа човешки живот. Разбира се, ние ги улеснихме в това отношение.
— Кои бяха те? — поиска да знае Кларк. — Доброволци, учени или затворници като нас?
Макс се намръщи, но му правеше чест, че отговори на въпроса ѝ, без да задълбава в темата:
— Повечето не желаеха да обсъждат миналото си, но и сам можех да видя, че не са точно примерни граждани. Не бяха обаче и престъпници, иначе щяха да бъдат убити в Колонията. Или изхвърлени в Космоса, както казваха те. — Мъжът леко се намръщи, след което продължи: — По-скоро бяха хора, които можеха да изчезнат, без да привличат излишно внимание.
Кларк кимна, попивайки всяка дума на Макс.
— Какво се случи, след като кацнаха? — подкани го тя да продължи.
— При катастрофалното си кацане те изгубиха възможността да изпращат съобщения обратно до Колонията. Никой от тях не беше очаквал, че ще бъдат откъснати от главния кораб завинаги. Предполагам, че напрежението им е дошло в повече. Никога не сме обмисляли да ги направим постоянни членове на нашето общество, а и те не проявиха подобно желание. — Мъжът млъкна за момент и чертите на лицето му добиха строг вид. — Продължавам да вярвам, че онова, което се случи с детето, е било злополука. Но никой не видя нещата от този ъгъл. Едно от нашите деца — малко момченце — завело няколко от колонистите за риба. Искало да им покаже най-добрия ни риболовен вир, гордеело се с възможността да е полезно, но вечерта, когато се завърнаха… — Макс потръпна при спомена. — Носеха малкото му телце със себе си. То се удавило, бедното момченце. — Мъжът въздъхна. — Никога няма да забравя писъците на майка му, когато го видя.
— Било е злополука — намеси се Саша. — Знам, че е било злополука. Томи се е плъзнал по онази скала, но никой от колонистите не е знаел да плува. Опитали са се да го спасят. Помниш ли колко мокри бяха? Казаха, че онази русокосата едва не се удавила, докато се опитвала да го извади.
— Вероятно е било така — продължи Макс, — но изглеждаха по-скоро отбранително настроени, отколкото разкайващи се. Тогава започнаха проблемите. Няколко от нашите хора — семейството на онова момченце, същите, които тръгнаха след вас, когато кацнахте — отказаха да им дават повече храна, искаха те сами да се грижат за себе си. Предполагам, че колонистите са били изплашени, но показваха страха си по странен начин. Започнаха да крадат и да заплашват околните. В края на краищата не ми оставиха никакъв избор. Трябваше да ги прокудя.
— За мен беше… — продължи Макс — … много трудно да отсъдя. Знаех, че повечето от тях са добри люде. Разбирах и че нямат голям шанс да оцелеят сами. Когато обаче вземах решението си, изобщо не предполагах, че ще отвърнат на удара. Разбира се, когато се случи, трябваше да защитя хората си. Не ми оставиха никакъв избор.
— Значи всички са мъртви? — попита тихо Кларк.
— Освен двойката, докторите. Те си отидоха, преди нещата да тръгнат на зле. Казаха, че не одобряват поведението на другите колонисти. Искаха да живеят отделени от тях и да видят колкото се може повече от планетата.
— Докторите? — учуди се Кларк, като изрече думата с последните останали в гърдите ѝ частички въздух. Посегна към нещо, за което да се хване, и усети, че Белами я е подхванал със силната си ръка.
— Кларк, добре ли си? — попита я той.
— Те бяха ли… спомняш ли си имената им? — Момичето затвори очи. Изведнъж я обзе страх да погледне към лицето на бащата на Саша. — Фамилията им Грифин ли беше?
Все пак се налагаше да го погледне. Когато отвори очи, Макс кимаше.
— Да. Дейвид и Мери Грифин, доколкото си спомням.
Кларк се засмя, а после въздъхна, защото усети как тежестта, която се беше загнездила в гърдите ѝ през последните шест месеца, се надига. Цялото ѝ лице беше мокро — осъзна, че се е разплакала. Не беше сама на Земята.
Родителите ѝ бяха живи.
Глава 28
Глас
Не чуваше обратното броене.
Не чуваше писъците.
Единственото, което можеше да долови, беше накъсаното дишане на майка си.
Глас беше на пода, главата на Соня се намираше в скута ѝ, гърдите на жената се оцветяваха от кръвта, а ризата ѝ добиваше тъмночервения нюанс, който Глас така и не можеше да постигне, независимо какви оцветители ползваше.
Умопомраченият пазач крещеше нещо на момичето, но тя не го чуваше. Навън настана суматоха, когато Люк сключи ръце около врата на мъжа и го изхвърли от кораба.