— Всичко е наред — прошепна Глас, сълзите ѝ капеха по бузите. — Ще се оправиш, мамо. Ще отидем на Земята и всичко ще се оправи.
— Времето ни свършва! — провикна се някой. Някъде там в главата си Глас знаеше, че вратата ще се затвори всеки момент, знаеше, че обратното броене е стигнало до трийсет секунди, но не можеше да осмисли всичко това.
— Глас — отрони майка ѝ с дрезгав глас. — Толкова много се гордея с теб.
Не можеше да диша. Не можеше да говори.
— Обичам те, мамо. — Момичето се насили да изрече тези думи и стисна ръката на майка си. — Толкова много те обичам.
Соня също стисна ръката ѝ в отговор само за миг, преди да издъхне и тялото ѝ да се отпусне.
— Мамо — изрече Глас и от гърдите ѝ се откъсна хлип. — Не, моля…
Люк изникна до нея. Всичко, което се случи след това, ѝ беше като в мъгла.
Последните думи на Соня кънтяха в главата ѝ. По-силни от виковете и крясъците, носещи се отвъд транспортния кораб. По-силни от всички аларми. По-силни от френетичното туптене на сърцето на Глас.
Толкова си смела, толкова силна.
Гордея се с теб.
— Искаш ли да те изпратя? — попита я Уелс и хвърли нервен поглед на часовника в стаята си. — Не усетих как е отлетяло времето.
Глас също погледна. Наближаваше полунощ. Дори да бягаше, пак нямаше да стигне у дома преди вечерния час. Не че щеше да бяга — това беше сигурен начин да привлечеш вниманието на дежурните.
— Ще се оправя — обеща момичето. — На никого от пазачите не му дреме, ако си излязъл след вечерния час, стига да не изглеждаш така, все едно си затънал до ушите в неприятности.
Уелс се усмихна нежно.
— Ти винаги си затънала в неприятности.
— Не и този път — отвърна Глас, прибра таблета в чантата си и се изправи на крака. — Аз съм просто едно претоварено, ученолюбиво момиче, което е изгубило представа за времето, докато е пишело домашното си по математика. — В старите дни, преди баща ѝ да ги напусне, тя никога нямаше да учи до толкова късно. Сега обаче това беше единственият ѝ шанс да се вижда с Уелс. Още по-странно бе, че искрено се забавляваше.
— Имаш предвид, че си изгубила представа за времето, докато си гледала как аз ти пиша домашното по математика.
— Виждаш ли? Ето защо имам нужда от твоята помощ. Логиката ти е непоклатима.
Намираха се в дневната на Уелс, която беше по-чиста и по-подредена от обичайното. Майка му отново беше в болницата и Глас знаеше, че той искаше да е сигурен как ако тя се прибере, апартаментът ще е в перфектно състояние.
Уелс изпрати момичето до вратата и се спря, преди да я отвори.
— Сигурна ли си, че не искаш да те изпратя?
Глас поклати глава. Ако я хванеха в нарушение на вечерния час, просто щеше да получи незначително предупреждение. Ако обаче Уелс бъдеше заловен, това щеше да означава седмици студено отношение от страна на баща му — а в момента той изобщо нямаше нужда от подобно наказание.
Глас пожела на младежа приятна вечер и потъна в мрачния, празен коридор. Беше изключително щастлива, че е имала възможността да прекара няколко часа с най-добрия си приятел, дори да се налагаше да учат. Едва го виждаше в последно време. Когато Уелс не беше на училище, посещаваше майка си в болницата или ходеше на военни тренировки. Щеше да го среща още по-рядко, когато завършеха училище и младежът станеше кадет на пълен работен ден.
Глас вървеше бързо и тихо надолу по стълбите до палуба Б, която трябваше да прекоси, за да стигне до своята жилищна част. Спря се за миг, когато мина покрай входа на Райската зала. Денят на възпоменанието наближаваше. Прекара последните няколко седмици, агонизирайки над роклите си — трябваше да работи много по-здраво, за да намери нещо качествено, особено сега, когато тя и майка ѝ живееха единствено със собствените си оскъдни дажби; пък и нямаше никакъв успех в Отдела за срещи. Всички смятаха, че ще отиде на тържеството с Уелс. Ако никой от двама им не си намереше половинка, навярно щяха да отидат заедно, но само като приятели. Да целуне Уелс беше равносилно на това да се премести на „Уолдън“ доброволно.
Въпреки всичко Глас не отделяше много време в размисли за целуването на когото и да било. Забавното беше да кара момчетата да желаят да я целунат. Изборът на рокля, която щеше да накара момчешките сърца да затуптят силно, беше много по-интересно събитие, отколкото да позволи на някой да ѝ се лигави по лицето, както Греъм бе сторил онзи път, когато я приклещи на рождения ден на Хъксли.