Синът на канцлера започна да се задъхва, когато една мисъл се оформи в ума му. Ето защо почеркът на гроба на Ашър му изглеждаше толкова познат. Буквите — те приличаха много на онези, издълбани в ходилата на Прия.
Ами ако не земнородните я бяха убили? Ами ако…
— Доскоро — каза с усмивка Кендъл и се насочи към лагера. Уелс замръзна. Какво да прави, да я последва ли? Да предупреди ли останалите? Страхът в стомаха му истински ли беше, или само обикновена параноя?
Един клон изпука някъде пред него и младежът се извърна в посоката, от която дойде звукът. Сърцето му заплашваше да изскочи от гърдите. Навярно е някое животно, помисли си той и му се прииска да беше преглътнал гордостта си и да бе помолил Белами да го научи да стреля. Дори не беше взел копие със себе си.
Пред него се оформиха три различими човешки фигури. Уелс се напрегна и огледа земята за нещо, което можеше да използва като оръжие. Някоя голяма пръчка или камък. Биваше го и в ръкопашния бой — бе един от най-добрите в своята част по време на офицерското си обучението, — но не беше сигурен, че може да се справи с трима души едновременно.
Намери един остър камък, взе го и се прикри зад едно дърво. Когато странниците се приближиха, се разнесе смях.
— Кларк? — провикна се изненадано младежът и изпусна камъка на земята. Лунната светлина играеше върху косата на момичето като ореол и осветяваше широката ѝ, възхитителна усмивка. Белами я придружаваше… а това Октавия ли беше?
Когато забелязаха Уелс, и тримата се ухилиха и забързаха към него, като говореха едновременно. Малко по малко той събра нишките на случилото се: отвличането на Октавия, посещението на Белами и Кларк в Маунт Уедър и всичко, което бащата на Саша им беше казал.
Сърцето на Уелс трепна при споменаването на името ѝ.
— Значи сте видели Саша? Тя добре ли е?
Уелс и Кларк сключиха погледи и на лицето на момичето се изписа разбиране. Тя винаги беше добра в забелязването на дребните детайли, виждаше нещата преди всички останали — точно това я правеше толкова добър доктор, помисли си синът на канцлера. Кларк го дари с голяма усмивка и момчето осъзна, че тя знае колко важна е земнородната за него и няма нищо против чувствата му.
— Саша е добре — отвърна Кларк. — Скоро ще ни посети. След като увери групата отцепници, че не представляваме заплаха за тях. — Момичето млъкна за момент, все едно се чудеше каква част от информацията да сподели. — Мисля, че иска да те види.
— Накъде си тръгнал? — попита го Октавия и потупа раницата му.
Белами и Кларк си размениха погледи, когато Уелс им разказа какво се беше случило тази сутрин, как всички бяха побеснели, че е пуснал Саша, как е решил да си замине сам, преди останалите да го изритат от лагера.
— Това е нелепо — заяви Белами с такова възмущение, което синът на канцлера не беше чувал от никой жител на „Уолдън“, дори и когато говореха по негов адрес. — Не можеш да си тръгнеш само защото Греъм и няколко от момчетата му са се ядосали. Те се нуждаят от теб. Ние се нуждаем от теб.
— Моля те, Уелс — намеси се и Кларк. — Всичко ще е наред. Особено когато им разкажем, че си бил прав за Саша. Ако не я беше пуснал, никога нямаше да си върнем Октавия. — Тя стрелна с поглед по-малкото момиче, което вече се беше насочило към лагера, нетърпеливо да направи своето голямо завръщане.
— Предполагам… — Уелс премести раницата си от едното рамо на другото и се обърна към Белами: — Поздравления, човече. Наистина се радвам, че я намери. Дори за миг не се отказа от нея и постоянството ти се отплати. — Младежът хвърли поглед към Кларк и отново към момчето. — Мисля, че всички имаме много да учим от теб.
Белами сви рамене.
— Просто не знам как да живея по друг начин. Винаги съм бдял над нея. Както се казва… не сме родени заради нас самите. Трябва да се грижим и за другите.
Уелс го изгледа изпод вежди.
— Какво каза току-що? — Белами беше произнесъл сентенцията вяло, все едно беше някаква фраза, която хората използваха постоянно. Ала синът на канцлера не беше чувал никой на Земята да я използва. В интерес на истината, не беше чувал някой да я изрича на глас от години, но това не означаваше, че не мисли за нея всеки ден.
Имаше неща, които никога не се забравяха.
Глава 30
Белами
Белами се вторачи в Уелс и се запита дали синът на канцлера най-накрая не беше полудял от цялото това напрежение. Защо го гледаше по този начин?
Белами сви рамене.
— Майка ми повтаряше същото на мен и Октавия. Че сме щастливци, задето се имаме един друг, и как сестра ми е моя отговорност. — Младежът изсумтя, когато горчивите спомени се завърнаха. — Моя отговорност, защото тя нямаше никакво намерение да се грижи за нея. — Белами млъкна за момент. — Мисля, че баща ми го е казвал, макар да го е използвал като оправдание, задето никога не е можел да ни посещава.