Уелс пребледня още повече при тези думи.
— Хей… добре ли си? — попита го момчето и се обърна към Кларк, за да разбере дали и тя е забелязала странното държание на приятеля им. Преди момичето да му отвърне по някакъв начин, Уелс заговори:
— Името… името на майка ти Мелинда ли е?
Думата се стовари като тежък товар върху гърдите на Белами. Не беше чувал някой да произнася това име от години. Не и от онзи ден, в който пазачите дойдоха в апартамента им и я намериха просната на пода, студена и безжизнена.
— Откъде… откъде знаеш как се казва майка ми? — попита Белами пресипнало. Беше прекалено изумен, за да се държи грубо или мнително.
С изключително спокоен глас Уелс разказа на Белами за тайното минало на баща си, за връзката му с една жена от „Уолдън“ и дългосрочното си задължение към семейството ѝ.
— Не сме родени заради нас самите… Баща ми винаги казваше това, за да оправдае жертвите, които трябваше да направи, като например да не прекарва никакво време с мен и майка ми… или пък да не се ожени за жената, която е обичал. Но нямах представа, че са имали дете.
Белами имаше чувството, че целият свят около него се върти и го поглъща в паст от сенки и звездна светлина. Единственото, което все още го държеше на крака, беше докосването на Кларк. Канцлерът — човекът, който беше прострелян заради него — бе негов баща? Не можеше да говори. Не можеше да диша. Тогава усети ръката на приятелката си около себе си и си пое дълбоко въздух. Когато издиша, погледът му се проясни. Видя тъмните очертания на дърветата, изпълненото със звезди небе, изумената физиономия на Кларк, нервното изражение на момчето, което Белами някога смяташе, че мрази, но сега излизаше, че… излизаше, че то е някой напълно различен.
— Значи това те прави…
— Твой полубрат. — Уелс като че ли остави последната дума да виси във въздуха, за да имат възможност двамата да я осмислят и да я приемат. — Ти и Октавия вече не сте единствените брат и сестра на Колонията.
Белами не успя да се сдържи и се разсмя.
— Полубратя — повтори той. — Това е пълна лудост. — Младежът поклати глава, ухили се и протегна ръка към тази на Уелс. — Ние сме братя.
Глава 31
Кларк
— Полубратя — повтори Кларк за двайсет и девети път тази вечер. Пресегна се и прокара пръст по бузата на Белами, като че ли търсеше някоя прилика с Уелс, която до момента беше пропуснала.
Младежът се усмихна, нежно отдръпна ръката ѝ от лицето си и я приближи до устните си, за да я целуне.
— Знам, че ти е трудно да го повярваш. Аз съм много по-красив от него. — Усмивката му бързо се стопи. — Това подлудява ли те?
Кларк погледна към Уелс и Саша, която се беше върнала в лагера по-рано, отколкото очакваха. Стояха от другата страна на лагерния огън, леко отдалечени от останалите от групата. През пламъците можеше да види, че Уелс се усмихва на земнородното момиче, което се беше изчервило. Няколко души ги наблюдаваха внимателно, но след като Октавия се върна, на всички им беше много по-лесно да се убедят, че съществува група бунтовници, и да простят на Уелс, че бе пуснал Саша.
Кларк въздъхна и положи глава върху рамото на Белами.
— Истината е, че това да се окажеш роднина на бившето ми гадже въобще не е най-странното у теб.
Белами обви с ръка корема на приятелката си и я погъделичка. Тя се засмя и се опита да си отмъсти, но младежът се изправи със сериозно изражение, когато нещо от другата страна на огъня привлече вниманието му.
— Истина е! — изкрещя Октавия и отметна дългата си черна коса през рамо. През последния час забавляваше групата с истории от времето, което бе прекарала в Маунт Уедър.
— Откъде да знаем, че не си се върнала, за да ни шпионираш? — попита един глас. Кларк се напрегна, когато Греъм закрачи към Октавия, а светлината от огъня играеше по самодоволно ухилената му мутра.
Гласът му беше изпълнен със снизхождение и враждебност, но Октавия не позволи това да я засегне. Килна глава на една страна и го огледа внимателно изпод черните си мигли.
— Може и да не повярваш, Греъм, но на Земята има много по-интересни неща за гледане от колекцията ти от копия. Ако трябваше да те шпионирам, щях да заспя от скука.
Хората, които седяха близо до нея, се разсмяха. За изненада на Кларк, Греъм също се усмихна, макар и не особено широко.