— Няма нужда — отвърна Глас. — Имаме достатъчно храна за няколко дни, а след това… — Момичето млъкна и извърна глава.
— Държиш се изключително хладнокръвно, предвид обстоятелствата. Малко е плашещо. Трябвало е да станеш пазач. — Люк погали брадичката ѝ. — Говоря сериозно — допълни той в отговор на скептичното ѝ изражение. — Винаги съм смятал, че най-добрите пазачи са жени. Странно е, че момичетата на „Феникс“ никога не са се замисляли да станат такива.
Глас се развесели вътрешно, щом си представи изненадата на лицето на най-добрия си приятел Уелс, ако я видеше с униформа. Навярно първоначално щеше да е шокиран, но със сигурност щеше да я подкрепи. Преди да срещне Люк, Уелс беше единственият, който винаги се отнасяше сериозно към нея и вярваше, че притежава таланти отвъд флирта и правенето на прически.
— Мисля, че бих се пробвала, стига никой да не ме кара да предприемам космически разходки. — Самата мисъл да бъде в безтегловност я замая.
Люк прочисти гърлото си.
— Те не изпращат кого да е на разходка в Космоса — отбеляза той с престорена важност. Младежът беше част от елитните групи на пазачите, които бяха обучавани за инженери и отговаряха за критични — и опасни — ремонти по кораба. Глас никога нямаше да забрави колко изплашена беше преди няколко седмици, когато Люк излезе в Космоса, за да проучи повреда във въздушния шлюз. За двайсет изпълнени с напрежение минути, единственото, което пазеше младежа от обятията на черната бездна, беше един тънък кабел. И пламенните ѝ молитви.
— А и да не споменавам колко добре ще ти стои униформа.
— Искаш ли да пробвам твоята, за да ме видиш? — попита невинно момичето.
Люк се ухили.
— Може би по-късно. — В момента, в който произнесе тези думи, посърна целият. И двамата знаеха, че няма да има „по-късно“.
Глас скочи на крака и отметна дългата си коса през рамо.
— Ела — каза тя и хвана Люк за ръката. — Дойде ми една идея за вечеря.
— Наистина ли? Ще вземем важното решение дали да ядем протеинова паста на два дни, или протеинова паста на три дни?
— Говоря сериозно. Нека направим това ядене специално. Защо не използваме чиниите? — Реликвите, произведени на Земята, бяха рядкост на „Уолдън“, но семейството на Люк разполагаше с две красавици, донесени на кораба от прадедите им.
Младежът се подвоуми за част от секундата и също стана от дивана.
— Звучи ми като добра идея. Ще отида да ги взема. — Той стисна ръката на Глас и влезе в стаята си, където държеше ценните реликви скрити.
Момичето отиде в малката баня и се погледна в парчето надрано огледало над мивката. В миналото за нея представляваше безкрайно неудобство, че не може да се види в цял ръст, но сега беше благодарна да не знае как изглежда след три дни в едни и същи дрехи. Вчеса косата си с пръсти и изми лицето си с хладка вода.
На Глас ѝ се струваше, че не се забави дълго в банята, но когато излезе от нея, целият апартамент беше преобразен. Източникът на трептящата светлина до масата не беше лампа — бяха свещи.
— Откъде ги намери? — попита момичето изненадано и се приближи до тях. В Колонията трудно се срещаха свещи, какво оставаше за „Уолдън“.
— Пазех ги за специални случаи — отговори Люк и излезе от стаята си. Когато очите на Глас привикнаха към полумрака, сърцето ѝ спря да бие за миг. Младежът се беше преоблякъл, носеше черни панталони и нещо, което приличаше на сако. Това истински костюм ли беше? Рядко се появяваха на Пункта за обмяна. Дори мъжете на „Феникс“ трудно си намираха такива.
Глас беше виждала Люк сериозен и изпънал гръб в своята униформа на пазач. Беше го виждала и усмихнат в цивилните си дрехи, докато играеше на хващане с децата в неговия коридор. В костюм изглеждаше уверен като войника Люк, но по някак различен начин. Някак си по-спокоен.
— Не съм облечена подходящо — заяви Глас и подръпна ръкава на раздърпаната си риза.
Люк наклони глава на една страна и я огледа за един дълъг миг.
— Изглеждаш чудесно. — В гласа му се усещаше възхищение, момичето беше благодарно за трептящата светлина на свещите, която прикриваше старите ѝ дрехи и внезапното ѝ изчервяване.
Глас се приближи до Люк и прокара пръсти по ръкава му.
— Откъде намери това?
— Беше на Картър.
Самото име я накара да отдръпне ръката си, все едно я беше изгорила.
— Добре ли си? — попита я Люк.
— Да, разбира се — бързо отговори тя. — Просто се изненадах. Картър никога не ми е приличал на човек, който носи костюм. — Картър беше по-голямо момче, което бе приютило Люк, след като майка му почина — твърдеше, че е от великодушие, но Глас беше сигурна, че го бе сторил заради допълнителните точки за купони. Младежът беше мързелив, манипулативен и опасен; веднъж се опита да я изнасили, докато чакаше Люк в същия този апартамент. Любимият ѝ не беше наивен, но благодарността му към Картър го заслепяваше за недостатъците му, а Глас така и не успя да му отвори очите за истинската същност на човека, когото смяташе за свой ментор.