Джон Уилямс
Стоунър
1
Уилям Стоунър постъпи в Университета на Мисури през 1910 година, когато беше на деветнайсет. След осем години, в разгара на Първата световна война защити докторска степен и прие да остане в същия университет, където преподава до смъртта си през 1956 година. Издигна се само до асистент и след като изкараха курса му, малко студенти си го спомняха отчетливо. Когато почина, в негова памет колегите направиха дарение — средновековен ръкопис, — който предоставиха на университетската библиотека. Този ръкопис може да се открие и досега в отдел „Редки книги“ и на него има надпис: „Дарен на Библиотеката към Университета на Мисури в памет на Уилям Стоунър, Катедра по английски език, от неговите колеги.“
Случва се някой студент да се натъкне на името и да се запита разсеяно кой ли е този Уилям Стоунър, но любопитството му рядко се свежда до нещо повече от нехаен въпрос. Колегите на Стоунър, които приживе не го уважаваха особено, сега говорят рядко за него: покрай името му по-възрастните си спомнят за края, който ги очаква всички, а за по-младите то е само звук и той не поражда усещане за миналото или за човек, с когото да свържат себе си и професионалния си път.
Беше роден през 1891 година в малка ферма в централната част на щата Мисури, недалеч от село Бунвил, на около шейсет километра от Колумбия, където се намираше университетът. Макар че при раждането му неговите родители бяха млади — баща му беше на двайсет и пет, а майка му едва на двайсет, — дори като малък Стоунър ги смяташе за стари. Сгърбен от тежкия труд, на трийсет баща му изглеждаше петдесетгодишен и се взираше без надежда в безплодната нивичка, с която семейството се изхранваше година след година. Майка му възприемаше живота търпеливо, сякаш е дълъг миг, който трябва да се издържи. Очите й бяха воднисти и мътни, а бръчиците около тях изпъкваха още повече заради рядката прошарена коса, която тя носеше опъната назад и прихваната на нисък кок.
Откакто се помнеше, Уилям Стоунър имаше задължения. Шестгодишен доеше мършавите крави, чистеше на прасетата в свинарника на няколко метра от къщата и събираше ситните яйца, снасяни от хилавите кокошки. Дори когато започна да ходи в селското училище на тринайсет километра от фермата, денят му пак бе запълнен от тъмно до тъмно с работа. Когато беше на седемнайсет, раменете му вече бяха започнали да се смъкват под бремето на тежкия труд.
Той беше единствено дете в семейство, което живееше самотно — онова, което свързваше тримата, бе нуждата да бъхтят и бъхтят. Вечерно време седяха в осветената от газеника кухничка и гледаха вторачено жълтия пламък — често пъти в часа, делящ вечерята от съня, не се чуваше друго, освен звука от уморено тяло на стола или скърцането на дървенията в старата къща, поддала леко от времето.
Тя представляваше приблизително квадрат и небоядисаните дъски около верандата и вратите вече се бяха огънали. От годините къщата бе придобила цвета на спечената пръст: сив и кафяв, изпъстрен тук-там с бяло. В единия й край имаше дълга всекидневна, оскъдно обзаведена с евтини столове и няколко издялани от дърво маси, и кухня, където семейството прекарваше повечето време заедно. В другия край имаше две стаи, всяка с желязно легло с бял емайл отгоре, с по един обикновен стол и маса с лампа и леген на нея. Дюшемето не беше боядисано и от времето дъските бяха с неравномерни процепи и пукнатини, през които все се просмукваше прах и майката на Стоунър я метеше ден след ден.
В училище той си учеше уроците така, сякаш са кърски труд, но не толкова изтощителен, както във фермата. Когато през пролетта на 1910 година завърши гимназия, очакваше да поеме повече работа на нивата: струваше му се, че от месец на месец баща му става по-муден и изморен.
Но една вечер в края на пролетта, след като двамата бяха прекопавали цял ден царевицата, баща му изчака да раздигат в кухнята чиниите от вечерята и заговори:
— Миналата седмица идва един човек от окръжната управа.
Уилям вдигна очи от мушамата на червени и бели квадрати, опъната гладко върху кръглата кухненска маса. Не каза нищо.
— Разправя, че към университета в Колумбия са открили ново училище. Казвало се Колеж по агрономия. Вика — така и така, не е зле да се запишеш. Учи се четири години.
— Четири години — повтори Уилям. — Струва ли пари?
— Можеш да си покриваш с работа спането и храната — отвърна баща му. — Майка ти има един първи братовчед, живее на хвърлей от Колумбия. Ще ти трябват учебници и други неща. Мога да ти пращам по два-три долара на месец.
Уилям разпери ръце върху покривката, която проблясваше мътно на светлината на газеника. Никога не беше ходил по-далеч от Бунвил на двайсет и четири километра от тях. Преглътна — да не му трепери гласът.