Грейс дойде и Стоунър установи, че в края на краищата няма какво толкова да й казва. Била заминала и едва завчера се била прибрала в Сейнт Луис, където била намерила писмото на Едит. Беше изтощена и напрегната, под очите й имаше тъмни сенки, на Стоунър му се прииска да направи нещо, за да притъпи болката й, а знаеше, че не е по силите му.
— Изглеждаш добре, тате — каза тя. — Много добре. Ще се оправиш.
— Разбира се — отвърна той и й се усмихна. — Как е младият Ед? И ти как си?
Грейс отговори, че била добре, младият Ед също, наесен щял да започне гимназия. Стоунър я погледна донякъде озадачен.
— Гимназия ли? — повтори. После схвана, че е чул правилно. — Разбира се — рече. — Забравих, че би трябвало вече да е пораснал.
— Прекарва доста време при… при господин и госпожа Фрай — обясни Грейс. — Така е най-добре за него.
Каза още нещо, но Стоунър се беше разсеял. Все по-често установяваше, че се затруднява да се съсредоточи само върху едно нещо, мислите му блуждаеха в посоки, които той не можеше да предрече, хващаше се понякога и да изрича думи, чийто източник не разбираше.
— Клетият татко — чу да казва Грейс и пак насочи вниманието си към мястото, където се намираше. — Клетият татко, не ти беше лесно, нали?
Стоунър се позамисли, после каза:
— Да, не ми беше лесно. Но вероятно не съм и искал. Да бъде.
— Ние с мама… и двете те разочаровахме, нали?
Стоунър вдигна ръка, сякаш за да я погали.
— О, не — рече с мрачна страст. — Недей да…
Искаше му се да каже повече, да обясни, но не намери сили да продължи. Затвори очи и усети как мислите му стават хаотични. В съзнанието му се тълпяха образи, които се променяха като на екран. Стоунър видя Едит, каквато тя беше онази първа вечер, когато се бяха запознали у стария Клермонт — синята рокля, тънките пръсти и красивото нежно лице, което се усмихваше мило, светлите очи, които гледаха въодушевено всеки миг така, сякаш е сладка изненада.
— Майка ти… — каза Стоунър. — Тя невинаги е била…
Невинаги е била, каквато беше сега, и на Стоунър му се стори, че зад жената, в която Едит се е превърнала, вижда момичето, което е била — помисли си, че го е виждал винаги.
— Ти беше красиво дете — чу се да казва и за миг престана да разбира на кого говори. Светлината заплува пред очите му, придоби очертания и се превърна в лицето на дъщеря му, набраздено с бръчки, мрачно и състарено от грижи. Стоунър затвори отново очи. — В кабинета. Помниш ли? Седеше с мен, докато работех. Беше много кротка и светлината… светлината… — Светлината от настолната лампа (Стоунър я виждаше и сега) се отразяваше в усърдното личице, сведено с детински унес над някоя книга или картинка, така че гладката кожа сияеше в здрача на стаята. Той чу как в далечината кънти тих смях. — Разбира се — каза и погледна сегашното лице на онова дете. — Разбира се — каза още веднъж, — ти винаги беше там.
— Не говори — спря го едва чуто Грейс, — трябва да почиваш.
И това беше тяхното сбогуване. На другия ден Грейс слезе при него и каза, че се налагало да се върне за няколко дни в Сейнт Луис, каза още нещо с глух овладян глас, но Стоунър не го чу, лицето й беше мрачно, очите й бяха червени и насълзени. Погледите им се срещнаха, Грейс се взира дълго, едва ли не невярващо, после се извърна. Стоунър знаеше, че няма да я види повече.
Нямаше желание да умира, но след като Грейс си тръгна, имаше мигове, когато ставаше нетърпелив, както сме нетърпеливи преди пътуване, на което не ни се иска особено да поемаме. И като всеки пътник, Стоунър чувстваше, че има много неща, които трябва да свърши, преди да замине, а не можеше да се сети какви.
Беше станал толкова немощен, че не можеше да се движи — прекарваше дните и нощите си в задната стаичка. Едит му носеше книгите, които му трябваха, и ги редеше на нощното шкафче до тясното легло, за да не му се налага да се пресяга.
Но Стоунър четеше малко, макар че с присъствието си книгите му вдъхваха утеха. Накара Едит да дръпне пердетата по всички прозорци и настоя да не ги спуска отново дори когато прежурящото следобедно слънце падаше косо в стаята.
Понякога Едит идваше при него, сядаше на леглото и двамата си говореха. Говореха за несъществени неща: за хора, които познаваха бегло, за новата сграда, която строяха в университетското градче, и за старата, която са съборили, но онова, което казваха, сякаш нямаше значение. Беше ги обзело някакво ново спокойствие. Умиротворение, което приличаше на началото на любов, и почти без да се замисля, Стоунър знаеше защо се е появило то. Бяха си простили за болката, която си бяха причинявали, и бяха погълнати от мисълта какъв е могъл да бъде съвместният им живот.