— Катрин.
Беше мечтал да е преподавател и бе станал, ала знаеше, открай време знаеше, че почти през целия си живот е бил безразличен в преподаването. Беше копнял за някаква почтеност, за някаква всеобемна чистота, а беше намерил компромиси и настъпателната агресивност на еснафщината. Беше се стремил към мъдрост, а в края на всичките тези години бе намерил невежество. И какво друго? — помисли си. — Какво друго?
А ти какво очакваше? — запита се.
Отвори очи. Беше тъмно. Видя небето навън, мастиленосинята чернилка на всемира и рехавото сияние на луната през един облак. Сигурно е много късно — помисли си, струваше му се, че само преди миг Гордън и Едит са стояли до него в яркия следобед. Или е било преди много време? Стоунър не можеше да каже.
Беше наясно, че съзнанието му ще отслабне, докато тялото му рухва, но не бе подготвен колко внезапно ще стане това. Плътта е силна — помисли си, — по-силна, отколкото си представяме. Иска да пребъде вечно.
Чуваше гласове, виждаше светлини и усещаше как болката идва и си отива. Над него се надвесваше лицето на Едит, той чувстваше как лицето му се усмихва. Понякога чуваше как собственият му глас говори и си мислеше, че го прави смислено и разумно, макар че не можеше да бъде сигурен. Усещаше ръцете на Едит, които го пренасяха, къпеха го. Тя пак има своето дете — помисли си, — най-после има своето дете и може да се грижи за него. Искаше му се да й говори, чувстваше, че има да й казва нещо.
Какво очакваше? — помисли си.
Нещо тежко притискаше клепачите му. Той усети как те треперят, после успя да ги отвори. Беше усетил светлината, ярката светлина на слънчевия следобед. Примига и се загледа вяло в синьото небе и бляскавия ръб на слънцето, които се виждаха през прозореца. Реши, че са истински. Размърда едната си ръка и от движението почувства странна сила, която сякаш от въздуха се плисна вътре в него. Пое си дълбоко въздух, болка нямаше.
Струваше му се, че с всяка глътка въздух, която поема, силите му растат, плътта му пламтеше и той усещаше по лицето си нежната тежест на светлината и сянката. Надигна се в леглото, приседна с гръб, облегнат на стената. Сега вече виждаше навън.
Почувства, че се е пробудил от дълъг сън и е освежен. Беше късна пролет или ранно лято — по-скоро ранно лято, ако се съди от онова, което се виждаше. Листата на огромния бряст в задния двор бяха наситенозелени и лъскави, сянката, която дървото хвърляше, бе със свежест и прохлада, каквито той бе усещал преди. Въздухът беше наситен, тежък от сладките ухания на трева, на листа и цветя, които се смесваха и се стелеха. Стоунър си пое още веднъж дълбоко въздух, чу как дъхът му хрипти и долови как сладостта на лятото се трупа в белите му дробове.
С въздуха, който си пое, долови и някакво разместване дълбоко в себе си, разместване, което спира нещо и сковава главата му така, че тя да не мърда. Когато то отмина, Стоунър си помисли: така, значи, изглежда.
Мина му през ума, че не е зле да повика Едит, после разбра, че няма да го направи. Издъхващите са себични — помисли си, — като малки деца искат да запазят своите мигове само за себе си.
Пак дишаше, но вътре в него нещо се бе променило, и той не знаеше какво. Усети, че чака нещо, някакво познание, но му се стори, че разполага с цялото време на света.
Чу далечния звук на смях и извърна глава — да види откъде идва. Няколко студенти минаваха за по-пряко през моравата в задния му двор, бързаха за някъде. Стоунър ги видя отчетливо: три двойки. Момичетата бяха с дълги крака и ръце, бяха красиви в тънките летни рокли, момчетата ги гледаха като омагьосани, с радостно изумление. Стъпваха леко по тревата, почти не я докосваха, не оставяха следи там, където са били. Стоунър ги гледа, докато изчезнаха от погледа му и отидоха там, където вече не се виждаха, после дълго, след като се бяха скрили, до него долиташе звукът на смеха им, далечен и нищо не подозиращ в тишината на летния следобед.
А ти какво очакваше? — помисли си той отново.
Обзе го някаква радост, сякаш родена от летен ветрец. Стоунър си спомни смътно, че е мислел за провал — сякаш това имаше някакво значение. Сега му се струваше, че такива мисли са дребнави, недостойни за живота му. В края на съзнанието му се струпаха смътни сенки, той не ги виждаше, ала знаеше, че са там, че събират сили за осезаемост, каквато Стоунър не можеше нито да види, нито да чуе. Знаеше, че се приближава към тях, но не се налагаше да бърза. Ако пожелаеше, можеше да не им обърне внимание, разполагаше с цялото време.