Финч се засмя отново и поклати глава.
— Честен кръст, Дейв, като започнеш, и…
Мастърс лапна каквото беше останало от яйцето, задъвка доволно и отпи юнашка глътка от бирата.
— Но и двамата грешите — каза той. — Това е лудница, или… как го наричат сега… санаториум за недъгави, престарели, недоволни и други такива, които не стават за нищо. Да вземем нас тримата — ние сме университетът. Страничен човек няма да се досети, че имаме толкова много допирни точки, ние обаче го знаем, нали? Знаем го, и още как.
Финч се смееше.
— Какво е пък това, Дейв?
Вече заинтригуван от онова, което той казваше, Мастърс се наведе напрегнато през масата.
— Да вземем първо теб, Финч. Ще се постарая да бъда възможно най-добър и ще кажа, че си неподготвен. Както сам знаеш, всъщност не си особено умен — макар че това няма нищо общо.
— Е, де — възкликна все така през смях Финч.
— Но си достатъчно умен — умен точно колкото да осъзнаеш какво ще стане с теб в този свят. Обречен си на провал и го знаеш. Способен си да се държиш като негодник, но не си достатъчно безпощаден, за да го правиш последователно. Не си точно най-почтеният човек, когото съм срещал някога, нито пък си героично непочтен. От една страна, си работяга, но си и достатъчно ленив, за да не се скъсваш от работа, както би искал светът. От друга страна, не си достатъчно ленив, за да внушиш на света колко си важен. И не ти върви — истински. Нямаш излъчване, ходиш озадачен. В света винаги ще бъдеш в периферията на успеха и ще бъдеш съсипан от провала си. Затова си излъчен, избран: провидението, чието чувство за хумор винаги ме е забавлявало, те е изтръгнало от хищните зъби на света и те е сложило тук на сигурно, сред събратята ти. — Все така усмихнат и иронично заядлив, той се обърна към Стоунър. — Ти също няма да се измъкнеш, приятелю. Наистина. Кой си ти? Обикновен син на земята, както си внушаваш? О, не. Ти също си сред недъгавите — ти си мечтателят, безумецът в един още по-безумен свят, нашият Дон Кихот от Средния запад, който препуска без своя Санчо под синьото небе. Достатъчно умен си — при всички положения по-умен от общия ни приятел. Но носиш дамгата, старата недъгавост. Мислиш, че тук има нещо, нещо, което да откриеш. Е, в света ще научиш бързо. Ти също си обречен на провал; не че ще се опълчиш на света. Ще се оставиш да те излапа и да те изплюе и ще лежиш и ще се чудиш какво се е объркало. Защото винаги ще очакваш светът да е такъв, какъвто не е, какъвто няма желание да бъде. Гъгрицата в памука, червеят в бобеното зърно, вредителят в царевицата. Не можеш да застанеш лице в лице с тях, не можеш да се опълчиш, защото си прекалено слаб, защото си прекалено силен. И няма място на този свят, където да отидеш.
— Ами ти? — попита Финч. — Какво за теб?
— О — рече Мастърс и се облегна. — Аз съм един от вас. Всъщност по-лошо. Прекалено умен съм за света и няма да си мълча, това е заболяване, за което лек няма. Ето защо трябва да бъда затворен някъде, където мога да бъда безопасно безотговорен, където не мога да навредя. — Той пак се наведе напред и им се усмихна. — Всички сме като бедния Том и ни е студено.
— „Крал Лир“ — заяви сериозно Стоунър.
— Трето действие, Четвърта сцена — каза Мастърс. — Затова провидението или обществото, или съдбата — наречете го както щете, — е създало за нас този приют, за да се подслоним в бурята. Университетът съществува именно за нас, за отритнатите по света — не за студентите, не за да се стремим безкористно към знания, не заради причините, които чувате. Посочваме причините, допускаме и някои от обикновените хора, от онези, които ще се справят в света, но това е само защитна окраска. Подобно на Църквата през Средновековието, която е нехаела за миряните и дори за Бога, ние се преструваме, за да оцелеем. И ще оцелеем — защото сме длъжни да го направим.
Финч поклати възхитено глава.
— Както ни описваш, Дейв, със сигурност не сме много стока.
— Може би — отвърна Мастърс. — Но дори да не сме стока, пак сме по-добри от онези навън, в калта, от клетниците на света. Не вредим на никого, говорим каквото искаме и ни плащат за това — ето ти го тържеството на вродената добродетел — почти.