Вдовец от доста години, Джосая Клермонт живееше сам с три цветнокожи прислужници почти на същата преклонна възраст като него в голяма къща отпреди Гражданската война, каквито навремето са били нещо обичайно в Колумбия, но които бързо изчезваха под напора на дребните независими фермери и строителните предприемачи. Архитектурата на сградата беше приятна, но безлична — макар и като цяло „южняшка“ във формите и в размаха, тя не притежаваше нищо от неокласическата строгост на къщите във Вирджиния. Дървенията беше боядисана в бяло, а прозорците и перилата на балкончетата, които се подаваха тук-там на горния етаж, бяха обрамчени със зелен кант. Градината стигаше до гората, обградила къщата, а отстрани на централната алея и на пътеките имаше високи тополи — без листа в декемврийския следобед. Това бе най-величествената къща, до която Уилям Стоунър се бе приближавал някога, и в този петъчен следобед той отиде донякъде притеснен по алеята при неколцина преподаватели, които не познаваше и които явно чакаха пред входната врата да ги пуснат.
Отвори им Гордън Финч, който още бе във военната униформа, и те влязоха в малък квадратен вестибюл, в дъното, на който имаше стръмно стълбище с лъскави дъбови перила, водещо към втория етаж. Върху стената при стълбището, точно срещу влезлите, беше окачен малък френски гоблен със сини и златисти цветове, толкова избелели, че рисунъкът почти не се виждаше в мъждивата светлина на малките крушки. Стоунър спря и се загледа в гоблена, а мъжете, дошли с него, започнаха да сноват из тесния вестибюл.
— Дай си балтона, Бил.
Той се стресна от гласа до ухото си. Обърна се. Финч се усмихваше и протягаше ръка, за да вземе балтона, който Стоунър не беше съблякъл.
— Не си идвал друг път тук, нали? — попита почти през шепот Финч.
Стоунър поклати глава.
Финч се извърна към другите и без да повишава глас, успя да им извика:
— Отивайте, господа, в главната всекидневна. — Той показа една врата вдясно от вестибюла. — Всички са там. — Финч отново насочи вниманието си към Стоунър. — Хубава стара къща — рече, докато закачаше балтона му в големия дрешник под стълбището. — Една от най-красивите наоколо.
— Да — съгласи се Стоунър. — Чувал съм да говорят за нея.
— И деканът Клермонт е душа човек. Помоли ме днес вечерта един вид да поема нещата в свои ръце.
Стоунър кимна.
Финч го хвана за ръката и го поведе към вратата, която бе показал преди малко.
— По-късно довечера можем да се съберем да си поприказваме. Влизай, влизай. Аз идвам ей сега. Искам да те запозная с едни хора.
Стоунър понечи да каже нещо, но Финч се беше обърнал, за да посрещне друга група, влязла през входната врата. Стоунър си пое дълбоко въздух и отвори вратата на главната всекидневна.
След като влезе от студения вестибюл, го блъсна топлина, която го изтласка назад, а мудният шепот на хората вътре, проникнал през отворената врата, за миг се засили, после обаче слухът му свикна с него.
Из стаята се разхождаха двайсетина души и в началото Стоунър не позна никого: видя строгото черно, сиво и кафяво на мъжките костюми, масленозеленото сукно на военните униформи и тук-там нежното розово и синьо на женските рокли. Хората се движеха лениво из топлината и притеснен, че стърчи над седналите, Стоунър тръгна заедно с тях, като кимаше на лицата, които вече бе познал.
И дъното имаше друга врата, водеща към втора всекидневна, зад която беше тясната дълга трапезария. Двойната врата в коридора беше отворена и през нея се виждаше тежка орехова маса за хранене с покривка от жълта дамаска, отрупана с бели чинии и купи от проблясващо сребро. Около масата се бяха събрали няколко души начело с млада жена, висока, стройна и руса, в рокля от синя моарирана коприна, която, застанала права, наливаше чай в порцеланови чаши със златен кант. Стоунър застина на прага, прикован от гледката с младата жена. Дългото й лице с нежни черти се усмихваше на хората наоколо, а тънките й, почти прозрачни пръсти държаха ловко чайника и чашите — докато я наблюдаваше, Стоунър внезапно усети колко недодялан е самият той.
Известно време стоя на прага, без да се помръдва — чу как нежното тънко гласче на момичето се извисява над шепота на насъбралите се гости, които обслужваше. Момичето вдигна глава и най-неочаквано Стоунър срещна очите му, светли, големи и озарени сякаш от вътрешна светлина. Донякъде объркан, той отстъпи назад и се обърна към всекидневната, там, на едно място при стената, намери свободен стол и след като седна, заби очи в килима под краката си. Не се извръщаше към трапезарията, но от време на време му се струваше, че погледът на младата жена се плъзга топло по лицето му.