Гостите се движеха покрай него, разменяха си местата, говореха с друга интонация, щом откриеха нови събеседници за разговор. Стоунър ги виждаше като през мъгла, сякаш беше публика. След малко в стаята влезе и Гордън Финч и след като стана от стола, Стоунър прекоси помещението и отиде при него. Едва ли не грубо прекъсна разговора му с някакъв по-възрастен мъж. Дръпна го встрани и без да снишава глас, го помоли да го запознае с младата жена, която наливаше чай.
Финч го изгледа, подразнен, и на челото му се появи бръчка, но после тя се изглади и очите му се разшириха.
— Какво, какво? — попита той.
Уж беше по-нисък от Стоунър, а го изгледа някак отвисоко.
— Запознай ме — каза Стоунър. Усети как лицето му пламва. — Познаваш ли я?
— Разбира се — отвърна Финч. В ъгълчетата на устата му се появи началото на усмивка. — Някаква братовчедка на декана е, от Сейнт Луис, на гости на леля си е. — Усмивката стана по-широка. — Ех, Бил. Какво ли знаеш ти. Разбира се, че ще те запозная. Ела.
Младата жена се казваше Едит Илейн Бостуик и живееше с родителите си в Сейнт Луис, където миналата година била завършила двегодишно частно девическо училище, била дошла в Колумбия да погостува няколко седмици на по-голямата сестра на майка си, а през пролетта двете щели да заминат на голяма обиколка из Европа — събитие, което сега, след края на войната, отново бе възможно. Баща й, директор на една от по-малките банки в Сейнт Луис, бил родом от Нова Англия, но през седемдесетте се бил прехвърлил на запад и се бил оженил за най-голямата дъщеря в заможно семейство от централната част на щата Мисури. Едит била живяла цял живот в Сейнт Луис, но преди няколко години била заминала заедно с родителите си за сезона на изток, в Бостън: в Ню Йорк била ходила на опера и била посетила музеите. Била на двайсет години, свирела на пиано и имала артистични наклонности, които майка й насърчавала.
След време Уилям Стоунър нямаше да помни как е научил тези неща онзи първи следобед и ранна вечер у Джосая Клермонт, защото времето на запознанството бе замъглено и отдалечено като гоблена на фигури върху стената на стълбището във вестибюла. Помнеше, че е разговарял с младата жена, че тя може би го е погледнала, че е останала при него и го е възнаградила с удоволствието да чуе тихия й тънък глас, с който отговаряше на въпросите и на свой ред питаше колкото да не е без никак едно или друго.
Гостите започнаха да се разотиват. Гласове се сбогуваха, врати се захлопваха, помещения се опразваха. Стоунър остана почти след всички гости, които си тръгнаха, а когато дойде екипажът на Едит, отиде с нея във вестибюла и й помогна с палтото. Точно преди тя да излезе навън, я попита дали може да я види на другата вечер.
Едит сякаш не го чу и отвори вратата, после стоя така известно време, без да се помръдва: отвън нахлуваше студен въздух, който докосна Стоунър по горещото лице. Младата жена се обърна, погледна го и примига няколко пъти. Накрая кимна и каза:
— Да. Можете да ме видите.
Не се усмихна.
И така, той отиде да я види: в зимната вечер, в хапещия студ на Средния запад прекоси града, за да стигне у леля й. Горе на небето нямаше нито едно облаче, непълната луна осветяваше снежеца, навалял по-рано същия следобед. Улиците бяха безлюдни и приглушената тишина бе нарушавана от глухото скърцане на снега под краката на Стоунър. Той стоя дълго пред голямата къща, където бе дошъл, и слуша тишината. Краката му премръзнаха, но Стоунър не се помръдваше. През прозореца с дръпнато перде падаше слаба светлина, която върху синкавобелия сняг приличаше на жълто петно, на Стоунър му се стори, че е забелязал вътре движение, ала не беше сигурен. Тръгна решително, сякаш се обричаше на нещо, и стигна по пътеката до верандата, където почука на входната врата.
Лелята на Едит (както Стоунър вече бе научил, тя се казваше Ема Дарли и от доста години беше вдовица) го посрещна на прага и го покани вътре. Беше ниска и пълна, с рядка бяла коса, която се бе разхвърчала около лицето й, тъмните й очи проблясваха влажно и тя говореше тихо и задъхано, сякаш споделяше тайни. Стоунър отиде след жената във всекидневната и седна с лице към нея на дълго орехово канапе със седалка и облегалка, тапицирани с плътно синьо кадифе. По обувките му беше полепнал сняг и Стоунър загледа как той се топи и оставя по дебелия килим на цветя под краката му мокри петна.
— Едит ми каза, господин Стоунър, че преподавате в университета — подхвана госпожа Дарли.
— Да, госпожо — потвърди той и се прокашля.
— Много ми е приятно, че имам възможност да поговоря отново с някого от младите професори там — оживи се жената. — Доста години покойният ми съпруг господин Дарли членуваше в настоятелството, но вие, предполагам, знаете.