— Не, госпожо — каза Стоунър.
— О — възкликна госпожа Дарли. — Е, навремето някои от по-младите професори ни гостуваха за следобедния чай. Но това бе преди доста години, преди войната. Вие, професор Стоунър, участвахте ли във войната?
— Не, госпожо — отговори Стоунър. — Бях в университета.
— Да — каза госпожа Дарли. После кимна оживено. — И преподавате?…
— Английски — отвърна той. — И не съм професор. Само преподавател.
Знаеше, че гласът му е рязък, но не можеше да го овладее. Опита да се усмихне.
— А, да — рече жената. — Шекспир… Браунинг…
Настъпи мълчание. Стоунър кършеше ръце и гледаше пода.
Госпожа Дарли каза:
— Ще видя дали Едит е готова. Нали ще ме извините?
Стоунър кимна и след като тя излезе, се изправи. Чу в задната стая разгорещен шепот. Още няколко минути постоя прав.
Бледа, без да се усмихва, Едит застана изневиделица в широката рамка на вратата. Двамата се погледнаха така, сякаш не се бяха познали. Едит отстъпи назад, после тръгна напред с тънки стиснати устни. Ръкуваха се сковано и седнаха заедно на канапето. Не си бяха казали нищо.
Тя бе дори по-висока, отколкото помнеше Стоунър, и по-крехка. Лицето й беше дълго и слабо и Едит държеше устата си с доста големи зъби затворена. Кожата й беше някак прозрачна — и при най-малкото предизвикателство поруменяваше и пламваше. Косата й беше червеникавокестенява и Едит я носеше сплетена на дебели плитки, намотани отгоре на главата. Но онова, което привлече и прикова вниманието му, бяха очите й — точно както предния ден. Те бяха много големи и възможно най-светлосини, каквито човек можеше да си представи. Погледнеше ли ги, Стоунър изпитваше чувството, че го притеглят и той напуска тялото си, за да навлезе в тайна, която не може да разгадае. Смяташе Едит за най-красивата жена, която е виждал някога, затова, поддал се на порива, каза:
— Аз… аз искам да науча повече за вас. — Едит се поотдръпна. Стоунър продължи припряно: — В смисъл… вчера на празненството всъщност нямахме възможност да поговорим. Исках да поприказваме, но имаше много хора. Хората понякога пречат.
— Празненството беше много хубаво — промълви Едит. — Всички ми се сториха много мили.
— О, да, разбира се — отвърна Стоунър. — Имах предвид, че…
Той не се доизказа. Едит мълчеше. Стоунър продължи:
— Доколкото разбрах, доста скоро вие с леля ви заминавате за Европа.
— Да — каза тя.
— Европа… — поклати глава Стоунър. — Сигурно се вълнувате много.
Едит кимна от немай-къде.
— Къде ще ходите? В смисъл… на кои места?
— В Англия — отговори тя. — Във Франция. И Италия.
— И кога заминавате… през пролетта ли?
— През април — каза Едит.
— Пет месеца — рече Стоунър. — Не е много далеч. Надявам се междувременно да…
— Тук съм само още три седмици — побърза да каже тя. — После се прибирам в Сейнт Луис. За Коледа.
— Това наистина вече е скоро. — Стоунър се усмихна и продължи спънато: — В такъв случай се налага да ви виждам възможно най-често, за да се опознаем.
Тя го погледна едва ли не ужасена.
— Нямах предвид това — рече. — Много ви моля…
Известно време Стоунър мълча.
— Извинете, аз… Но наистина искам да ви виждам отново, вие ще кажете колко често. Може ли?
— О — възкликна Едит. — Добре.
Беше преплела тънки пръсти върху скута си и кокалчетата под опънатата кожа се белееха. Отгоре ръцете й бяха на много бледи лунички. Стоунър каза:
— Върви зле, нали? Извинете. Досега не съм познавал човек като вас и говоря спънато. Извинявайте, ако ви притеснявам.
— О, не — каза Едит. Обърна се към него и опъна устни в нещо, което, както той се досети, би трябвало да е усмивка. — Изобщо не ме притеснявате. Прекарвам чудесно. Наистина.
Стоунър не знаеше какво да каже. Спомена времето навън и се извини, че е донесъл сняг по килима, Едит прошепна нещо. Той подхвана дума за лекциите в университета, а тя кимна озадачена. Накрая потънаха в мълчание. Стоунър стана и тръгна бавно и тежко, сякаш е уморен. Едит го погледна безизразно.
— Е — рече той и се прокашля. — Вече е късно и аз… Вижте какво. Съжалявам. Мога ли да дойда пак след няколко дни? Вероятно…
Сякаш не го беше казал на нея. Кимна, пожела „лека нощ“ и се обърна да си ходи.
Едит Бостуик каза с висок писклив глас без интонация:
— Когато бях момиченце на около шест години, знаех да свиря на пиано, обичах да рисувам и бях много срамежлива, затова майка ми ме прати в девическото училище на госпожица Торндайк в Сейнт Луис. Бях най-малката там, но нищо, татко беше в настоятелството и го уреди. В началото не ми харесваше, но после ми беше хубаво. Всички момичета бяха много мили и заможни, имам оттам приятелки за цял живот и…