— Как мислиш, ще се справиш ли тук сам? — попита.
— Ние с майка ти ще се оправим. Ще засадя горния край с пшеница, така ще се намали ръчната работа.
Уилям погледна майка си.
— Мамо? — попита.
Тя каза глухо:
— Прави каквото ти казва баща ти.
— Наистина ли искате да замина? — възкликна той, сякаш се надяваше да го отрекат. — Наистина ли?
Баща му се намести на стола. Погледна дебелите си мазолести пръсти, пукнатините с пръст, проникнала толкова надълбоко в тях, че нямаше отмиване. Преплете пръсти и ги вдигна като за молитва над масата.
— Останах си, кажи-речи, неук — рече, загледан в дланите си. — Хванах се да работя в една ферма, след като завърших шести клас. На младини не съм смятал, че е кой знае какво да се изучиш. Но сега не знам. Струва ми се, че от година на година земята става все по-неплодородна и трудна за обработване, не дава реколта, както когато бях малък. Човекът от окръжната управа каза, че имало нови идеи, начини, на които учели в университета. Може пък да е прав. Понякога, както работя на нивата, си мисля разни неща. — Баща му замълча. Стисна пръсти и както ги беше преплел, отпусна дланите си върху масата. — Мисля си… — Взря се свъсен в ръцете си и поклати глава. — Наесен се записваш в университета. Ние с майка ти ще се оправим.
Стоунър не беше чувал никога баща си да говори толкова дълго. През есента замина за Колумбия и се записа в университета, в Колежа по агрономство.
Дойде в Колумбия с нов костюм от черно сукно, поръчан по каталог от „Сиърс анд Роубък“1 и платен с парите от яйцата на майка му, с износен балтон на баща му, чифт сини шевиотени панталони, с които веднъж месечно ходеше в методистката църква в Бунвил, две бели ризи, два ката работни дрехи и двайсет и пет долара в брой, които баща му беше взел назаем от един съсед срещу есенната пшеница. Тръгна пеш от Бунвил, където баща му и майка му го бяха докарали сутринта с впрегната в мулето каруца.
Беше горещ есенен ден и пътят от Бунвил до Колумбия беше прашен — Стоунър беше вървял пеш близо час, когато го настигна натоварена със стока каруца и каруцарят го попита не иска ли да го откара. Той кимна, качи се и седна до мъжа. Чак до коленете шевиотените панталони се червенееха от прахта, лицето му със силен загар от слънцето и вятъра бе мръсно от пепелта, която се бе вдигнала от пътя и се бе смесила с потта му. През целия път Стоунър току тръскаше с непохватни ръце крачолите си и прокарваше пръсти през пясъчнорусата си права коса, която все не искаше да стои на главата му.
В късния следобед пристигнаха в Колумбия. Каруцарят свали Стоунър в покрайнините на града и му показа няколко постройки в сянката на високите брястове.
— Това там е твоят университет — обясни. — Ето къде ще учиш.
Няколко минути след като мъжът си беше тръгнал с каруцата, Стоунър стоя, без да се помръдва и да сваля поглед от сградите. Никога дотогава не бе виждал такова внушително нещо. Високите постройки от червени тухли се бяха разпрострели по широката зелена морава, осеяна с каменни пътеки и малки градинки. Стоунър почувства как зад благоговейния ужас внезапно го обземат сигурност и спокойствие, каквито не бе усещал никога дотогава. Беше късно, но въпреки това той се разхожда доста дълго покрай университетското градче — само гледаше отстрани, сякаш нямаше право да влиза вътре.
Почти се беше мръкнало, когато помоли един минувач да го упъти към „Ашланд Гравъл“, пътя, който щеше да го отведе във фермата на Джим Фут, първия братовчед на майка му, за когото щеше да работи, и вече бе тъмно, когато стигна при двуетажната бяла дъсчена къща, където щеше да живее. Никога дотогава не беше виждал Футови и се притесняваше, че отива у тях толкова късно.
Те го посрещнаха с кимване и го огледаха от глава до пети. След миг, през който Стоунър стоя смутен на прага, Джим Фут го покани с ръка в тясна мрачна всекидневна, задръстена с каква ли не покъщнина и дрънкулки по лъснатите до блясък маси. Той не седна.
— Вечерял ли си? — попита Фут.
— Не, господине — отговори Стоунър.
Госпожа Фут го повика със свит показалец и тръгна нанякъде. Стоунър я последва, двамата минаха през няколко стаи и отидоха в кухнята, където тя му показа с ръка да седне на масата. Сложи пред него кана с мляко и няколко квадратни филии студен просеник. Стоунър отпи от млякото, но от вълнение устата му беше пресъхнала и той не успя да преглътне хляба.