Едит беше изчезнала, Стоунър я затърси почти трескаво с поглед. Но тя не се върна в гостната близо два часа, докато Стоунър и родителите й не приключиха с „разговора“.
А „разговорът“ беше уклончив, муден, с недомлъвки, прекъсван от дълго мълчание. Хорас Бостуик говореше за себе си с къси речи, насочени няколко сантиметра над главата на Стоунър. Той научи, че Бостуик е бостънчанин и към края на живота си баща му си съсипал кариерата на банкер и бъдещето на сина си в Нова Англия, като направил няколко неразумни вложения, заради които банката му затворила врати. („Предаден — оповести Бостуик на тавана — от мними приятели.“) Затова малко след Гражданската война синът дошъл в Мисури с намерението да продължи на запад, но така и не стигнал по-далеч от Канзас Сити, където от време на време ходел по работа. Понеже помнел провала на баща си, по-точно предателството, извършено спрямо него, си останал на първата работа в малка банка в Сейнт Луис и малко преди да навърши четирийсет, вече сигурен като заместник-директор, се оженил за местно момиче от добро семейство. От брака се родило само едно дете — господин Бостуик искал син, а получил дъщеря и това бе поредното разочарование, което той не си правеше труда да крие. Подобно на мнозина, които смятат успеха си за непълен, той бе изключително суетен и погълнат от чувството за собствената си важност. През десетина-петнайсет минути вадеше от джоба на жилетката си голям златен часовник, поглеждаше го и си кимаше.
Госпожа Бостуик говореше не толкова често и не толкова открито за себе си, но Стоунър бързо разбра що за човек е. Беше южнячка от строго определен тип. Произхождаше от стар род, който с времето беше обеднял, и бе израсла с мисълта, че обстоятелствата на лишения, в които съществува семейството, не съответстват на неговото качество. Беше научена да очаква известно подобрение в това положение, въпреки че така и не се уточняваше как ще изглежда това подобрение. Беше се омъжила за Хорас Бостуик с това неудовлетворение, което й бе толкова присъщо, че се бе превърнало в част от характера й, а с годините неудовлетворението и огорчението се засилваха, ставаха толкова всеобхватни и всепоглъщащи, че едва ли щеше да се намери лек за тях. Гласът й беше тънък и писклив и в него се долавяше нотка на отчаяние, от което всяка изречена от нея дума придобиваше особена стойност.
Вече се свечеряваше, когато отвориха дума по въпроса, събрал ги заедно.
Казаха на Стоунър колко скъпа им е Едит, колко загрижени били за бъдещото й щастие, за предимствата, на които се е радвала. Стоунър седеше смутен и изтерзан и се опитваше да дава отговори, които, както се надяваше, са уместни.
— Изключително момиче — каза госпожа Бостуик. — Толкова чувствително. — Бръчките по лицето й се врязаха още по-надълбоко и тя заяви със старото си огорчение: — Никой мъж… никой не може да разбере докрай колко изтънчена е…
— Да — отсече Хорас Бостуик.
И започна да разпитва какви са, както ги нарече, „перспективите“ пред Стоунър. Той отговори възможно най-добре — никога дотогава не се беше замислял за „перспективите“ си и се изненада колко необещаващи изглеждат те от думите му.
Бостуик попита:
— И извън професията не разполагате с други… с други средства?
— Не, господине — призна си Стоунър.
Господин Бостуик поклати нещастен глава:
— Сам разбирате, Едит е имала… някои предимства. Хубав дом, прислуга, най-добрите училища. Питам се… притеснявам се, че по-ниският жизнен стандарт, който ще бъде неминуем при вашето… о, при вашето положение…
Гласът му заглъхна.
Стоунър усети как му се гади и го обзема гняв. Изчака малко и чак тогава отговори, като се постара гласът му да е възможно най-глух и безизразен:
— Длъжен съм да ви кажа, господине, че досега не съм се замислял за тези материални въпроси. Щастието на Едит е, разбира се, мое… ако смятате, че Едит няма да бъде щастлива, тогава трябва да…
Той замълча и затърси думите. Искаше му се да каже на бащата на Едит, че обича дъщеря му, че е сигурен как двамата ще бъдат щастливи заедно, да му каже за живота, който ще имат. Но не продължи. Забеляза върху лицето на Хорас Бостуик загриженост, тревога и нещо като страх, от които се изненада, и замълча.
— Не — побърза да каже припряно Хорас Бостуик с по-ведро изражение. — Не ме разбрахте правилно. Просто се опитвах да изложа пред вас някои… трудности… които биха могли да възникнат в бъдеще. Сигурен съм, че вие, младите, сте обсъдили тези неща, сигурен съм и че сте наясно със себе си. Уважавам мнението ви и…