И въпросът беше уреден. Бяха казани още няколко думи и госпожа Бостуик се запита на глас какво ли е задържало толкова дълго Едит. Извика я с пискливия си тънък глас и след малко Едит влезе в стаята, където всички чакаха. Не погледна Стоунър.
Хорас Бостуик й каза, че двамата с нейния „младеж“ са си поговорили хубаво и че те имат благословията му. Едит кимна.
— Е — намеси се майка й, — трябва да обмислим всичко. Пролетна сватба. Може би през юни.
— Не — каза Едит.
— Какво, скъпа? — попита мило майка й.
— Щом ще го правим — отвърна Едит, — нека да е бързо.
— Колко нетърпеливи са младите — вметна господин Бостуик и се прокашля. — Но майка ти може би е права, скъпа. Трябва да обмислим всичко, иска се време.
— Не — повтори Едит и в гласа й имаше твърдост, заради която всички я погледнаха. — Трябва да е скоро.
Настъпи мълчание. После баща й рече изненадващо меко:
— Чудесно, скъпа. Както кажеш. Вие, младите, решете сами.
Едит кимна, промърмори, че имала да върши нещо, и се измъкна от стаята. Стоунър я видя чак на вечерята, по време на която Хорас Бостуик седеше в царствено мълчание на челно място. След вечерята Едит им посвири на пиано, но свиреше сковано и лошо, с много грешки. Оповести, че не се чувствала добре, и се прибра в стаята си.
Онази нощ Уилям Стоунър почти не мигна в стаята за гости. Взираше се в мрака, недоумяваше какъв странен обрат е приел животът му и за пръв път се питаше доколко е разумно да прави, каквото е намислил. Спомни си Едит и това му вдъхна известна увереност. Предположи, че всички мъже се чувстват несигурни, както внезапно се е почувствал и той, и имат същите съмнения.
На другата сутрин трябваше да хване един от ранните влакове за Колумбия, затова след закуска разполагаше с малко време. Искаше да вземе до гарата трамвая, но господин Бостуик настоя един от прислужниците да го откара с двуколката. Разбраха се след няколко дни Едит да му пише какви са плановете за сватбата. Той благодари на Бостуикови и се сбогува с тях, а те го изпратиха с Едит до входната врата. Стоунър почти бе стигнал при портата, когато чу, че зад него тича някой. Обърна се. Беше Едит. Тя спря, много скована, висока и бледа, и го погледна право в лицето.
— Ще се постарая да ти бъда добра съпруга, Уилям — каза. — Ще се постарая.
Той забеляза, че това е първият път, когато някой изрича името му, откакто е дошъл тук.
4
По причини, които отказваше да обясни, Едит не искаше да се омъжва в Сейнт Луис, затова сватбата беше в Колумбия, в голямата гостна на Ема Дарли, където двамата бяха прекарали първите си часове заедно. Беше първата седмица на февруари, точно след края на семестъра и преди ваканцията. Бостуикови дойдоха с влака от Сейнт Луис, а родителите на Уилям, които не познаваха Едит, тръгнаха от фермата с двуколката и пристигнаха в събота следобед, в деня преди сватбата.
Стоунър искаше да ги настани в хотел, но те предпочетоха да отседнат у Футови, въпреки че откакто Уилям не им работеше, Футови се държаха хладно и отчуждено.
— Няма да знам какво да правя в хотел — обясни угрижено баща му. — Пък и Футови все ще ни изтърпят една нощ.
Същата вечер Уилям нае кабриолет и откара родителите си в града у Ема Дарли — да се запознаят с Едит.
Бяха посрещнати на вратата от госпожа Дарли, която погледна припряно и смутено родителите на Уилям и ги покани в гостната. Майка му и баща му седнаха внимателно, сякаш се страхуваха да се движат в коравите си нови дрехи.
— Не знам какво задържа Едит — прошепна след малко госпожа Дарли. — Нали ще ме извините?
Тя излезе от стаята, за да доведе племенницата си.
След доста време Едит слезе и се появи в гостната бавно, без желание, с някаква предизвикателна уплаха.
Те се изправиха и доста дълго четиримата стояха неловко и не знаеха какво да кажат. После Едит пристъпи сковано напред и протегна ръка първо на майката на Уилям, а после и на баща му.
— Здравейте — каза спънато баща му и пусна ръката й, сякаш се страхуваше, че тя ще се счупи.
Едит го погледна, постара се да се усмихне и отстъпи назад.
— Седнете — каза. — Заповядайте, седнете.
Седнаха. Уилям каза нещо. Стори му се, че гласът му звучи напрегнато.
Тихо и изумено, сякаш споделяше на глас мислите си, майка му подхвана в тишината:
— О, красива е, нали?
Уилям се засмя и каза мило:
— Да, госпожо, красива е.
След това разговорът потръгна по-леко, въпреки че се споглеждаха и се взираха в далечината. Едит прошепна, че се радвала на запознанството и съжалявала, че се срещат чак сега.