— А когато се установим… — Тя замълча и Уилям се запита дали ще продължи. — Когато се установим, трябва да ни дойдете на гости.
— Много ви благодаря — каза майка му.
Разговорът продължи, но беше прекъсван от дълго мълчание. Едит ставаше все по-нервна и това й личеше все повече, един-два пъти не отговори на въпроса, който някой й зададе. Уилям стана, майка му се огледа припряно и също се изправи. Но баща му не се помръдна. Погледна право към Едит и задържа за дълго очите си върху нея. Накрая каза:
— Уилям винаги е бил кротко момче. Радвам се, че си е взел добра жена. Един мъж има нужда от жена, да му помага и да му носи утеха. Бъди добра с Уилям. Той трябва да има до себе си човек, който е добър с него.
Стъписана, Едит отметна инстинктивно глава, очите й се бяха разширили и за миг Уилям си помисли, че се е ядосала. Но не беше така. Баща му и Едит се гледаха дълго, очите им не трепнаха.
— Ще се старая, господин Стоунър — рече тя. — Ще се старая.
После баща му стана на крака, кимна непохватно и рече:
— Вече е късно. Да вървим.
И тръгна към вратата заедно с жена си, безформена, тъмна и дребна до него, оставяйки Едит със сина си.
Тя не му каза нищо. Но когато се обърна да й пожелае „лека нощ“, Уилям видя, че очите й са плувнали в сълзи. Наведе се да я целуне и усети върху ръцете си крехката сила на тънките й пръсти.
Студената ясна слънчева светлина на февруарския следобед падаше косо през предните прозорци в къщата на Дарли и беше начупвана от силуетите, които се движеха из голямата гостна. Родителите на Уилям стояха странно сами в един ъгъл, до тях бяха застанали, без да ги поглеждат, Бостуикови, които бяха пристигнали само преди час със сутрешния влак, Гордън Финч се разхождаше тежко и тревожно из помещението, сякаш бе натоварен да отговаря за нещо, имаше и шепа хора, приятели на Едит или на родителите й, които Уилям не познаваше. Чу се, че говори на тези наоколо, усети, че устните му се усмихват, и долови гласове, които достигаха приглушено, като през пластове дебело сукно.
До него беше Гордън Финч, лицето му беше потно и лъщеше над тъмния костюм. Той се усмихна притеснено.
— Готов ли си вече, Бил?
Стоунър усети, че главата му кима. Финч каза:
— Осъденият има ли последни желания?
Стоунър се усмихна и поклати глава. Финч го шляпна по рамото.
— Просто не се отделяй от мен, прави каквото ти казвам, всичко е под контрол. Едит ще слезе до няколко минути.
Стоунър се запита дали, след като всичко приключи, ще го помни — беше размазано на петно и той го виждаше като през мъгла. Чу се, че пита Финч:
— Свещеникът… не съм го виждал. Тук ли е?
Финч се засмя, поклати глава и каза нещо. После из стаята се разнесе шепот. По стълбите слизаше Едит.
В бялата рокля беше като студена светлина, влязла в стаята. Стоунър тръгна неволно към нея и усети, че Финч го хваща за ръката, за да го спре. Едит беше бледа, но му се усмихна леко. После застана до него и двамата продължиха заедно. Отпред стоеше непознат с кръгла яка, беше нисък и дебел, с размито лице. Мърмореше нещо и гледаше в бялата книга в ръцете си. Уилям се чу, че отговаря на мълчанието. Усети, че Едит трепери до него.
После настъпи дълга тишина, след това пак се чуха шепот и звукът на смях. Някой каза:
— Целуни булката!
Уилям усети, че се е обърнал, Финч му се хилеше. Усмихна се на Едит, чието лице се понесе пред него, и я целуна, устните й бяха сухи като неговите.
Почувства, че му стискат ръката, че го потупват по гърба и се смеят, стаята се въртеше. На вратата идваха нови хора. Върху дългата маса в дъното на гостната се беше появила голяма кристална купа на фигури с пунш в нея. Имаше торта. Някой събра ръцете им — неговите и на Едит, появи се нож, Уилям разбра, че от него се иска да насочи ръката й така, че тя да разреже тортата.
После го разделиха с Едит и той не можеше да я открие в навалицата. Говореше и се смееше, кимаше и се озърташе из стаята — дали няма да намери Едит. Видя майка си и баща си, стояха в същия ъгъл, откъдето не бяха помръднали. Майка му се усмихваше, баща му я държеше плахо за рамото. Уилям понечи да отиде при тях, но не успя да се отскубне от човека, който му говореше.
Точно тогава видя Едит. Беше с баща си, майка си и леля си, леко свъсен, баща й оглеждаше нетърпеливо стаята, а майка й ридаеше с очи, зачервени и подпухнали над изпъкналите скули и устата, стисната, със смъкнати като на дете ъгълчета. Госпожа Дарли и Едит я бяха прегърнали и госпожа Дарли й говореше бързо, сякаш се опитваше да й обясни нещо. Но дори от другия край на стаята Уилям успя да види, че Едит мълчи, лицето й беше като маска, безизразно и бяло. След миг изведоха госпожа Бостуик от гостната и Уилям видя отново Едит чак след празненството, когато Гордън Финч му пошушна нещо на ухото, дръпна го при страничната врата, която водеше в малка градина, и го изтика навън. Там чакаше Едит, която се беше облякла дебело, за да не премръзне, и бе вдигнала яката си така, че Уилям не видя лицето й. Гордън Финч се смееше, говореше нещо, което Уилям не разбираше, побутваше ги по пътеката към улицата, където чакаше двуколка — да ги откара на гарата. Чак когато се качиха на влака, който щеше да ги откара на едноседмичен меден месец в Сейнт Луис, Уилям Стоунър осъзна, че всичко е приключило и той има съпруга.