С тиха безпощадност, породена от отчаянието му, опитваше различни начини да я зарадва. Носеше й подаръци, които тя приемаше безразлично, случваше се и да го укори леко, че се охарчва, водеше я на разходки и излети в горите около Колумбия, Едит обаче се уморяваше лесно и понякога се разболяваше, говореше й за работата си, както когато я бе ухажвал, ала интересът й бе станал повърхностен и снизходителен.
Накрая, макар да знаеше, че е саможива, настояваше възможно най-меко да започнат да канят гости. Поканиха на чай в непринудена обстановка някои от по-младите преподаватели и асистенти в катедрата, няколко пъти правеха и вечери. Едит не показваше по никакъв начин как се чувства, дали й е приятно или неприятно, ала подготовката й за тези събития бе толкова трескава и обсебваща, че когато дойдеха гостите, Едит бе на път да изпадне от напрежение и умора в истерия, макар и да не го забелязваше никой, освен Уилям.
Беше добра домакиня. Разговаряше с гостите оживено и непринудено, Уилям направо не можеше да я познае, в тяхно присъствие се обръщаше към него задушевно, с обич, което винаги го изненадваше. Наричаше го Уили и това по някакъв странен начин го трогваше, случваше се и да отпусне нежно ръка върху рамото му.
Но щом гостите си тръгнеха, фасадата рухваше върху самата себе си и разкриваше несъстоятелността на Едит. Тя ги одумваше хапливо, въобразяваше си, че някой, видите ли, я е обидил и пренебрегнал, тихо и отчаяно описваше онова, което й се струваше неин непростим провал, седеше замислена, без да се помръдва, сред хаоса, оставен от гостите, не откликваше на Уилям и му отговаряше отсечено и разсеяно, с глух монотонен глас.
Само веднъж фасадата се пропука и в присъствието на гостите.
Няколко месеца след сватбата на Стоунър и Едит Гордън Финч се сгоди за момиче, с което се запознал съвсем случайно, докато бил разквартируван в Ню Йорк, и чиито родители живееха в Колумбия. Беше назначен за постоянно заместник-декан и негласната уговорка бе, че след смъртта на Джосая Клермонт ще бъде сред първите, разглеждани като кандидати за поста му. С известно закъснение, в чест и на новата длъжност на Финч и на обявения му годеж Стоунър ги покани с годеницата му на вечеря.
Те дойдоха точно преди да се мръкне една топла вечер в края на май с нов лъскав черен автомобил, който изпуфтя няколко пъти, докато Финч спираше вещо на покрития с тухли път пред дома на Стоунър. Натисна клаксона и махна весело с ръка, докато Уилям и Едит слизаха долу. До него седеше дребно мургаво момиче с кръгло усмихнато лице.
Той го представи като Каролайн Уингейт и четиримата поговориха малко, докато Финч му помагаше да слезе от колата.
— Е, харесва ли ви? — попита, като удари с юмрук по предната броня на автомобила. — Красавец, нали? На бащата на Каролайн е. И аз мисля да си взема такъв…
Гласът му заглъхна и очите му се присвиха, Финч огледа колата, замислен и притихнал, сякаш тя е бъдещето.
После пак се оживи и развесели. Долепи показалец до устата си, огледа се крадешком и уж тайно взе от предната седалка на колата голям плик от амбалажна хартия.
— Шшшт! — пошушна. — На никого нито дума. Прикривай ме, приятелю, може и да успеем да го внесем в къщата.
Вечерята мина добре. Стоунър не бе виждал от години Финч толкова приветлив и си спомни как в ония далечни петъци подир занятията са седели следобед тримата с Финч и Дейв Мастърс, пиели са бира и са си говорели. Годеницата Каролайн почти не отваряше уста: усмихваше се щастливо на шегите на Финч и намигаше. Почти стъписан, Стоунър осъзна със завист, че Финч наистина си го обича това мургаво красиво момиче и че то мълчи не за друго, а защото се е прехласнало по приятеля му.
Дори Едит се поотпусна и не беше толкова напрегната — усмихваше се непринудено, смехът й беше спонтанен. Финч се държеше с нея закачливо и свойски, по начин, който, както Стоунър осъзна, той няма да се държи никога, макар да й е съпруг, а Едит за пръв път от месеци беше толкова щастлива.
След вечерята Финч извади от хладилника плика от амбалажна хартия — беше го пъхнал там да се изстуди, и взе от него няколко тъмнокафяви бутилки. В тях имаше домашна бира, която той бе направил много тайнствено и тържествено в дрешника на ергенското си жилище.
— Няма място за дрехите ми — заяви, — но човек трябва да отстоява ценностите си.
Предпазливо, с присвити очи, със светлина, която проблясваше по светлата му кожа и оредяващата руса коса, като химик, отмерващ рядко вещество, той наля от бирата в бутилките по чашите.